Султанът изгледа дълго господин Аскам, сякаш го преценяваше и претегляше думите му.
— В такъв случай имам загадка за вас — рече той. — Изпитание на логическия ви подход. Вилнее убиец. Градът живее в страх. Простолюдието в бедняшките квартали си мисли, че той убива мъже, жени и деца, без да подбира жертвите си, но в действителност е убил двама стари молли, шест малки момчета и три подрастващи момичета. Винаги наръгва жертвите си много пъти и след като ги убие, одира бузите и челюстите им. Кой е убиецът и защо върши това?
Учителят ми се замисли и когато най-сетне заговори, изричаше думите бавно и с премерен тон.
— От съвсем оскъдните факти, които ми предоставихте, предполагам, че убиецът е млад мъж, може би на около шестнайсет или някъде там, който има някаква лицева деформация — заешка устна, тик или нещо такова. Освен това бих предположил, че е идиот или с нездрав ум, или просто луд, но най-малкото е човек с доста нисък интелект.
Слушах слисана. Не можех да проумея как учителят ми би могъл да стигне до толкова конкретни заключения от толкова кратко описание.
Той обаче не беше приключил.
— Стигам до тези заключения преди всичко въз основа на жертвите, които ми описахте — каза той. — От чисто логическа гледна точка естеството на жертвата може да ни каже нещо за естеството на убиеца. Въпросният извършител е потърсил утеха от двамата молли, но те са му казали, че е мерзост, дяволско изчадие, че деформацията му е външен знак на вътрешната му нечистота. В яростта и отчаянието си той ги е убил, като ги е наръгал многократно.
— Интересно. Откъде знаете, че е млад мъж? — попита султанът.
— От другите му жертви — отвърна господин Аскам. — Казвате, че е убил шест момчета, което означава, че е убил повече момчета, отколкото представители на другите групи. Предполагам, че убитите момчета са го дразнили заради уродството му. Момчетата са страхливци — те не се подиграват на възрастни или много по-големи от тях, поради което и предполагам, че убиецът е на около шестнайсет. От друга страна, момичетата вероятно са го отхвърляли или са се присмивали на грозотата му и той е заклал и тях в пристъп на безумна ярост.
— Всичко това се основава на вашето предположение, че има някакъв лицев дефект — каза султанът. — Откъде може да сте сигурен, че наистина е така?
— От одирането на лицата на жертвите — отвърна учителят ми. — Той ги обезобразява в смъртта по същия начин, по който е обезобразен самият той. Последното отмъщение.
Султанът изгледа дълго и сериозно господин Аскам, обмисляйки заключенията му. Аз самата още бях донякъде потресена, че моят благовъзпитан и непретенциозен учител е в състояние да прилага майсторски логичния си ум върху такава ужасяваща загадка.
— Убийството, извършено в двореца тази нощ, има ли някакво сходство с онези, които ми описахте току-що? — попита господин Аскам.
— Има. И намирам заключенията ви за изключително интригуващи. Наистина изключително интригуващи. Ще дойдете с мен. Още сега.
Учителят ми беше отведен от султана и хората му.
Не отидох с него. Влязох в стаята ни и заварих Елси да сваля вечерната си рокля и да облича друга, леката копринена дреха, която беше купила на Големия пазар.
— Какво правиш? — прошепнах.
— Отивам на сбирката на принца, разбира се — отвърна тя. — Тъй като досадният ти стар учител е зает другаде, това е идеалната възможност да се измъкна. Май каза, че ти също може да дойдеш.
— О, не — побързах да отговоря. — Не.
Вярно, намирах момчетата за интересни, но сбирка с вино, танци и млади мъже беше нещо, на което не бих се осмелила да присъствам. Не ми харесваше и идеята да излизам в нощ, през която е убит човек. И най-вече се тревожех за господин Аскам и исках да съм тук, когато се върне. Не ми харесваше, че Елси го нарича досаден.
— Както искаш — каза Елси, измъкна се на пръсти със сандалите си в ръце и ме остави съвсем сама в стаята.
Час по-късно чух външната врата да се отваря и затваря. Учителят ми се беше върнал.
Не бях заспала. Не можех. Просто седях в леглото и чаках напрегнато, чаках отварянето на вратата. Въздъхнах с облекчение, когато чух господин Джайлс да поздравява учителя ми.
— Роджър, какво става, по дяволите?