— В този басейн ли беше? — попита господин Аскам.
— Да. Лежеше по гръб с разперени ръце, също като Христос. Очите му бяха отворени, а кожата около челюстта бе… одрана…
Поведох учителя си към ръба на басейна.
— Лежеше така, с крака, насочени към Третия двор.
Господин Аскам огледа мълчаливо сцената. После се обърна към мен.
— Бес, имаше ли много кръв? По камъните около басейна? Или може би по ръба?
Замислих се.
— Не. Само онези петънца, които почиства слугинята.
— Ами водата в басейна? Бистра ли беше, или бе почервеняла от кръвта на убития?
— Бистра беше — казах аз. Въпреки многото рани бях успяла да различа съвсем ясно тялото на кардинала под повърхността.
— Ясно. — Господин Аскам се обърна към Латиф. — Кой нареди тялото да бъде отнесено?
— Негово Величество султанът — отсечено отвърна евнухът. — Не искаше някой от гостите да го види.
— А кой го е отнесъл?
Латиф размени няколко думи на турски с робинята, която търкаше ръба на басейна.
— Капитан Фаад, началникът на дворцовата стража, е махнал трупа.
— Къде е тялото? Искам да го видя.
— Защо? — намръщено попита Латиф. — Човекът е мъртъв. Нищо не може да ви каже.
— Ще видим.
Латиф сви рамене, размени още няколко бързи думи с момичето, после каза:
— Тялото е отнесено в основната тъмница на султана.
Господин Аскам кимна.
— Заведи ни там. Трябва да огледам трупа.
Откакто се помня, най-страшната постройка в цял Лондон е Тауър.
Тя се издига като някакъв мрачен бегемот в източния край на града, на мястото, където Темза излиза от стените и продължава към морето. Когато минава покрай кулата по вода, човек може да чуе стоновете и крясъците на измъчваните вътре предатели. Няколко дни по-късно главите им се озоваваха на Лондон Бридж. Като малка се молех на Бог никога да не ми се случва да стъпвам в Тауър.
Но ако съдех по прочетените разкази за английски войници, заловени по време на кръстоносните походи в Светите земи, тъмниците на мюсюлманите били още по-ужасен ад.
Приличаха на излезли от някаква мрачна легенда. Англичаните, пленени през различните свещени войни в Йерусалим, се бяха върнали с истории за ужасяващо варварство. Обезглавявания, жигосване, отрязани езици и ръце. И всичко това, преди да се споменат мюсюлманските инструменти за изтезание — клетки с шипове, менгемета за врата, казани с вряла вода, в които нещастниците били пускани голи.
Любопитното е, че през вековете след злополучните кръстоносни походи всички тези инструменти на мъчението бяха намерили приложение в тъмниците на Европа. Европа бе придобила много познания от мюсюлманите — в областта на астрономията, математиката, трудовете на древните гърци, шахмата, но също и много методи за унищожаване на човешкото тяло — бавно и ужасно мъчително.
Такива мисли прелитаха в главата ми, докато се спусках по дългото каменно стълбище под Кулата на справедливостта към тъмницата на султана.
След като минахме няколко тунела, стигнахме до стражеви пост. Латиф проведе кратък разговор с някакъв страж със суров поглед и ужасен белег на дясната буза. Стражът ни пусна и влязохме в широка каменна зала, осветена от факли, в която имаше килии с решетки.
Желязна клетка висеше над яма с горящи въглени; окови висяха на опръскана с кръв стена; сухо сено покриваше пода. Миришеше на урина, кръв и изпражнения. Откъм килиите се чуваха глухи стонове, но стражите отдавна бяха станали глухи за тях.
На широка каменна маса в центъра на тъмницата лежеше тялото на кардинал Фарнезе. Предположих, че масата обикновено се използва за обезглавяване или може би за отрязване на ръцете на крадците.
Трупът лежеше гол и по гръб. Огромното шкембе на кардинала се издигаше над гениталиите му. Кожата беше бледа и сивкава, пробита на десетки места от удари с нож. Оголените кости на челюстите и зъбите гледаха нагоре към каменния таван.
Учителят ми обиколи масата, като се взираше с любопитство в тялото, без ни най-малко да показва някакво притеснение. Погледна ме и попита:
— Добре ли си?
Кимнах, макар че бях ужасена до дъното на душата си.
Господин Аскам докосна една от раните, сякаш искаше да се увери, че е истинска. После небрежно хвана едната ръка на мъртвия кардинал и огледа двете й страни с толкова внимание и ентусиазъм, с колкото някоя жена ще огледа набита ябълка на пазара. Остави ръката да падне с глухо тупване върху камъка и погледна другата. И двете бяха подпухнали и бледи, мокри и сиви, напълно безинтересни — доколкото можех да преценя.