Само Латиф стоеше прав и продължаваше да пази изхода.
По едно време господин Аскам стана и направи пълен кръг около висящите тела. Странното обаче бе, че не ги погледна. Вместо това вървеше с наведена глава и се взираше в пода.
Отидох при него.
— Какво правите?
Той клекна. Подът в средата на помещението бе покрит с гаден пласт стърготини, смесени със засъхнала животинска кръв. Ужасната смес беше мека под краката ми, досущ като кал. В нея можеха да се различат множество припокриващи се отпечатъци от стъпки, в това число и нашите.
— Предимно сандали — каза господин Аскам. — Сандали с кожени подметки като онези, които носят кухненските работници. Но на няколко места виждам този отпечатък, оставен от равна дървена подметка с ясно изразена резка между палеца и втория пръст, във формата на буквата V. Оставен е от лявата обувка. Дървените сандали са по-скъпи и принадлежат на човек със скромно положение.
— Защо казвате „скромно“ положение?
— Защото, скъпа Бес, ако собственикът на сандалите беше заможен, щеше да си позволи да си купи нови обувки или най-малкото да поправи тези. — Учителят ми се обърна към останалите в помещението. — Латиф. Мога ли да видя обувките на всички? Твоите също.
Оказа се, че и шестимата кухненски работници в помещението са обути с най-прости сандали с кожени подметки, така че отпечатъкът не можеше да е оставен от тях. Единствено сандалите на Латиф бяха с дървени подметки, но на лявата липсваше издайнически белег.
— Вече извън подозрение ли съм? — попит Латиф, докато отново стъпваше на земята.
— Не — отвърна господин Аскам. — Никой не е извън подозрение, особено човекът, който ме държи затворен в помещение против волята ми.
— Служа на интересите на султана, не на вашите.
— Повярвай, много добре си давам сметка за това.
Господин Аскам спря при тялото на съпругата на Брунело Мариана и се загледа замислено в нея. Вдигна ръка и докосна молитвената броеница на шията й, след което огледа черната панделка, вързана за броеницата.
Обърна се към кухненските работници и заговори на гръцки.
— Някой от вас знае ли гръцки?
Едно от слугинчетата кимна. Каза, че името й било Саша и живеела в Македония, преди да бъде заловена от някакъв османски отряд и доведена в Константинопол.
— Жената на готвача носеше черна лента на молитвената си броеница, което означава, че е била в траур — каза господин Аскам. — Кого е оплаквала?
— Сина си — отвърна момичето.
— Сина си ли? Но ние го видяхме снощи.
— Не, видели сте Пиетро, другото им момче. Умря по-малкият им син, Бенисио. Беше кротко момче, сладко малко ангелче с прекрасна руса до бяло коса, но беше малко слабоумен. Бе само на дванайсет, но преди две седмици се самоуби. Намерили го в една от тези кланици с прерязани вени на китките.
— Дванайсетгодишно момче да се самоубие? — изненада се учителят ми. — Самоубийството е нещо много рядко при толкова малки деца.
— Всички бяхме изненадани и много разстроени. Макар и бавноразвиващ се, Бенисио бе добро момче, мило, харесваха го в кухните. Беше винаги усмихнат… и малко дебел, защото готвачите все му пробутваха нещо за ядене. Всички бяхме потресени, че малкото ангелче изобщо знае как да убие каквото и да било, още повече собственото си земно тяло.
— Брунело и жена му как приеха смъртта му? — попита господин Аскам.
— Мариана беше съсипана. Плака дни наред. Брунело също беше разстроен, но бе зает с многото банкети за турнира на султана. Започна лесно да се гневи, викаше и за най-малките ни прегрешения. Веднъж дори си изпусна нервите пред кардинал Кардоза и му се разкрещя, когато един ден кардиналът влезе в кухните, но не зная каква беше причината за избухването.
— Брунело се е разкрещял на кардинал Кардоза? — учуди се учителят ми. — Кажи ми, ти или някой от другите виждал ли е Брунело да се среща или да разговаря прекалено много с някой от участниците в турнира или от гостуващите големци?
Момичето преведе въпроса на турски за останалите в помещението. Отговори готвачът и Саша преведе:
— Каза, че през дните преди банкета Брунело е бил посещаван на четири пъти от австрийския играч Максимилиан от Виена. Идвал с едно младо момиче — онова, което австрийците по-късно подариха на Негово Величество.
— Хелена — обадих се аз.