— Латиф — каза учителят ми. — Откри ли нещо за местонахождението на Пиетро, сина на мъртвия готвач?
— За жалост не, господине — отвърна Латиф. — Момчето е изчезнало. Хората ми разпитваха през целия ден, но от него няма никаква следа. Не са го виждали, откакто бяха открити телата на родителите му вчера.
Погледнах учителя си.
— Признак за вина?
— Или страх — отвърна господин Аскам.
Продължихме обиколката си. Известно време вървях с Елси малко зад учителя ми и Латиф.
— Елси, мислех си — казах аз, — за ужасните неща, които си причиняват хората едни на други. Убийства, изтезания, поробване. Запитвала ли си се някога защо причиняват такива страшни неща на другите?
Елси се замисли дълго. После се обърна към мен с внезапно блеснали очи.
— Знаеш ли, Беси, мисля да повдигна косата си за днешната сбирка на принца. Така прическата ще подчертае още повече шията ми.
Погледнах я и не казах нищо.
Стигнахме до югоизточния ъгъл на двореца, където видяхме бялата двуетажна постройка на посолството на кардинал Кардоза.
— Кардиналът вече беше ли посетен от султана? — попита господин Аскам.
— Да — отвърна евнухът. — Султанът си тръгна преди час със свитата си. Сега в посолството има само духовници.
Обиколихме широката поляна около сградата на кардинала — Латиф вървеше пред нас и ни сочеше веригата малки острови в Мраморно море директно на юг.
Посолството бе осветено от свещи и отвътре се чуваха гласове и звуци на лютня. Завесите на всички прозорци на приземния етаж бяха спуснати.
— Но онези на горния етаж не са — отбеляза учителят ми.
Вторият етаж на постройката имаше по четири високи прозореца на южната и източната страна, от които човек можеше да се наслади на гледката. Учителят ми се огледа и видя балкон в самия край на намиращия се недалеч южен павилион, от който човек можеше да надникне на горното ниво на посолството.
— Латиф — каза господин Аскам, — до онзи балкон може ли да се стигне по някакъв начин? Или по-точно, можем ли да стигнем до него незабелязано?
— Можем. Това е личният балкон на султана. Негово Величество го използва само през деня, при това рядко.
— Сигурен съм, че няма да има нищо против да го използваме в интерес на разследването. Това е наблюдателната точка, която търсех. Заведи ни там.
За да стигнем до балкона на султана, трябваше да се върнем покрай нашите покои и господин Аскам предложи на Елси и мен да се оттеглим, ако искаме. Естествено, Елси се възползва от предложението, макар че и двете много добре знаехме къде ще иде след това. Аз обаче настоях да остана с учителя си.
— Можеш да дойдеш, стига да си даваш сметка, че може отново да видиш неприятни неща — рече той.
— Разбирам. — Вече имах чувството, че съм станала старо куче по отношение на неприятните гледки и трудно мога да бъда шокирана. Трябва да призная, че може би заприличвах и на учителя си. Не ми харесваха необяснени неща. Исках да знам какво се крие зад извършените в двореца убийства.
— Обещаваш ли да не издаваш нито звук? — попита той.
— Нито звук.
— Каквото и да видим?
— Каквото и да видим.
— Добре тогава — рече той, но колебливият поглед, който ми хвърли, предполагаше, че може изобщо да не е добре.
И тъй, водени от евнуха, тръгнахме към личния балкон на султана.
Широката тераса предлагаше панорамен изглед към Мраморно море и разбрах защо е била запазена за владетеля. Както се беше надявал учителят ми, балконът гледаше и надолу към католическото посолство, право към прозорците на втория му етаж.
Двамата с учителя ми се настанихме на два дървени стола при парапета и се приготвихме за бдение.
Увереността ми в неспособността да бъда шокирана се оказа недълговечна.
Онова, което видях, ме ужаси. Едва не изкрещях.
Имаше две стаи. В онази отляво видях духовници на Църквата да подскачат в различни степени на пиянство и голота — някои носеха свещеническите си вериги на кръста вместо на раменете си, други път бяха съвсем голи; едни се наливаха с вино от църковни потири и го разливаха по гърдите си, а други пушеха опиум. Сред тях беше и брат Раул.
В стаята имаше шестима свещеници в компанията на група момчета на възраст между тринайсет и петнайсет години. Момчетата носеха препаски на бедрата си и лаврови венци, с които приличаха на купидони, и обслужваха духовниците — едно наливаше вино, друго пееше, а трето игриво галеше косата на някакъв старец.