Готова съм да се закълна, че видях как султанът за миг се ухили.
— Народът ми е омагьосан от турнира. Вижте ги само. Идват на тумби, тълпят се по улиците отвън. Казаха ми, че някои прекарали нощта пред вратите на Ая София, за да си осигурят места най-близо до масите. Много съм доволен.
— И напълно основателно — рече господин Аскам. — Събитието е забележително и за него ще се говори из цяла Европа десетилетия, дори столетия наред.
— Вие, европейците, впечатлени ли сте от моя турнир?
Това беше класическият „царски въпрос“, защото на него можеше да се отговори само по един начин — положително. Друг отговор означаваше жестока обида. Учителят ми обаче успя да намери изход.
— Аз самият съм силно впечатлен, че Ваше Величество предпочита да предизвика другите кралства в демонстрация на симулирана война, вместо на истинска. Намирам това за изключително възвишено и ми се иска някои европейски крале да действаха по подобен начин.
— Много сте любезен.
— Елизабет — обърна се господин Аскам към мен, — може би не знаеш, но Западът дължи почти целия свой напредък в последно време на ислямския свят.
— Така ли? — изненадах се аз.
— През тъмните векове след падането на Рим Европа се превърнала в пустош. След като двойната светлина на гръцката и римската цивилизация угаснала, Европа деградирала и се разпаднала на племена и власт, упражнявана със сила. И докато континентът се валял в мръсотията на това съществуване, абасидските халифи спасявали великите трудове на гърците — Аристотел, Ксенократ, Стратон, Теофраст — и ги превеждали на арабски, за да бъдат изучавани от повече хора.
Султанът кимна.
— Първият противник на вашия човек, Талиб, е библиотекар на може би най-големия ни център на преводите — Домът на мъдростта в Багдад. Не е ли странно, че вашата Библия, написана първоначално на гръцки, се е върнала при християнството, след като е била преведена на арабски? Кой знае, може би някой умел ислямски преводач е вмъкнал някои мъдрости от Корана в Библията, преди да я прати обратно в Европа.
И тогава усмивката на султана изчезна.
— Уви — рече той, — онова са били великите дни за исляма.
Учителят ми се намръщи.
— Но, Ваше Величество, под вашето ръководство ислямският свят е толкова могъщ и влиятелен, колкото е бил и тогава. Според личните ми наблюдения в Константинопол вашето общество, вашата умма, както се нарича, може да достигне до висини, до които не е стигал никой досега, дори Рим. Виждам как след петстотин години ще има огромна мюсюлманска хегемония на най-великите технологични и военни постижения, които биха могли да подчинят цяла Европа.
Колкото и скандално да беше това становище, не можех да не се съглася с учителя си. Султанът се усмихна малко насила.
— Много сте любезен в хвалебствията ви към царството ми и виждам, че те са искрени. Но се боя, че реалността е по-сложна.
Замълча за момент, сякаш се мъчеше да реши дали да продължи. Накрая заговори отново.
— Господин Роджър Аскам, вие сте мъдър и умен човек, така че ще бъда откровен с вас. Колкото и внушителна да е моята империя, умма е изправена пред повече вътрешни предизвикателства, отколкото външни. Положих много усилия да превърна ислямския свят в свят на закона — до такава степен, че народът ми ме нарича Законодателя. Това обаче е тежка борба на всяка крачка.
— Още от смъртта на великия Пророк, Господ да го благослови и с мир да го дари, ислямът е разделена вяра. В него има две съперничещи си течения — сунити и шиити — продължи султанът. — Първите са по-прогресивни и вярват в легитимността на халифите като водачи на вярата; вторите твърдят, че водачи могат да бъдат единствено онези, които са потомци на самия Пророк. Виждате ли, мюсюлманите са изключително изобретателни. Когато римските земи са потънали във варварство, ние сме запазили гръцките текстове, учили сме се от тях и сме издигнали величествени градове. Най-големият ми проблем е, че шиитите са решили, че всеки напредък е отклонение от службата на Аллах. Даже по-лошо, те твърдят, че напредъкът е против Аллах. Имам сериозни проблеми с това виждане, защото то възхвалява назадничавостта. — Султанът въздъхна. — А сега виждам как Западът се издига все повече с всяка година, без да показва подобни скрупули към напредъка. Безпокоя се, че колкото повече шиитите славят назадничавостта като добродетел, толкова повече умма ще изостава от Запада. Няма ли да е тъжно, ако след петстотин години ислямското царство не е по-напреднало, отколкото днес?