— Това беше върхът на лицемерието му. Това чудовище докара брат ми до самоубийство, а после го лиши от християнско погребение с твърдението, че чрез самоубийството си Бенисио е оскърбил Бог. Върховната обида!
— Определено — тихо рече господин Аскам. — Предполагам, че това е била и причината кардиналът да поръча убийството на родителите ти.
— Какво?!
— Смятам, че кардинал Кардоза, след като е разбрал, че отровата, убила кардинал Фарнезе, е била предназначена всъщност за него, погрешно е сметнал, че баща ти по някакъв начин е научил за извращенията му с брат ти и е отровил храната. Затова е уредил убийството на баща ти и майка ти.
На лицето на Пиетро се изписа ужас, когато осъзна каква огромна грешка е допуснал — неуспешното му покушение срещу кардинала бе довело до смъртта на родителите му.
— Ох, господи… — промълви той. Очите му ни гледаха, но не виждаха нищо.
Учителят му каза:
— Не би могъл да знаеш, че нещата ще се развият по такъв начин, Пиетро. Просто не би могъл.
Момчето не каза нищо.
— Разбираш, че трябва да разкажа на султана всичко това — рече господин Аскам. — Което означава, че оставането в двореца може да се окаже опасно за теб. Може би ще е по-добре да напуснеш това място и за известно време да изчезнеш.
Пиетро продължаваше да мълчи.
— Наистина съжалявам, Пиетро — рече учителят ми. — Желая ти всичко добро.
И с тези думи господин Аскам поведе Зубайда и мен обратно към изхода на цистерната.
Докато вървяхме обратно през лабиринта зали, господин Аскам каза:
— Допуснах същата грешка, която е допуснал и кардинал Кардоза. Помислих си, че Брунело се е опитал да го убие. Отровата обаче не е била сложена от разярения баща на Бенисио, а от разярения му брат.
Стигнахме до предпоследната цистерна.
— Трябва да говоря със султана — каза господин Аскам. — Кардинал Кардоза трябва да бъде арестуван за убийството, или поне за поръчването на убийството на Брунело и жена му. Ще кажа на султана, че момчето Пиетро е виновно за смъртта на гостуващия кардинал.
— И султанът ще го арестува? — попитах аз.
— Предполагам, че да — отвърна господин Аскам.
Докато пресичахме предпоследната цистерна с опасните дупки в пода, бяхме така погълнати от разговора, че направих погрешна стъпка и десният ми крак потъна в един от скритите отвори.
Петата ми докосна нещо. Нещо меко.
Нещо като…
Изписках.
— Там долу има нещо!
Зубайда и господин Аскам ме хванаха за ръце и ме вдигнаха. После всички погледнахме в дупката, която бе погълнала крака ми. Отгоре светеше тънък слънчев лъч, само колкото да освети онова, което бях докоснала.
Лицето на Дарий бореца се взираше в нас с широко отворени немигащи очи.
Стоеше изправен в дълбоката седем стъпки дупка, с вързани на гърба ръце, с разпиляна около лицето му коса. На краката му вероятно имаше вериги или нещо също толкова тежко.
— Дарий… — ахна Зубайда.
— Смъртта на бореца свързана ли е с нашия случай? — попитах аз.
— Не — твърдо отвърна учителят ми. — Неговата смърт е друг въпрос. Но това може да почака. Сега е време да се изправим срещу кардинала.
Господин Аскам влезе в последната цистерна и тръгна към стълбището, водещо към дневната светлина. Забързах след него и стигнахме при стълбището заедно. И се заковахме на място, когато някаква фигура внезапно препречи пътя ни.
Видях първо крака на човека и моментално забелязах, че на дървената подметка на левия му сандал при палеца има ясно изразена V-образна резка.
Погледът ми продължи нагоре и видях собственика на мистериозните сандали — сандалите, които бяха оставили отпечатъка си в кланицата, в която бяха открили обесения готвач и жена му, както и в калта при менажерията, където бяха устроили капан на учителя ми. И накрая погледът ми срещна студения и безизразен поглед на Синон, високия личен слуга на кардинал Кардоза.
Човекът на кардинала
— Синон — каза учителят ми. — Чудех се дали кардиналът няма да те изпрати да ме убиеш.
— Кардиналът казва, че знаеш прекалено много, англичанино. Нареди ти и момичето ти да умрете и съм тук, за да изпълня присъдата.