… и в същия миг някой ме сграбчи отзад за врата и ме стовари върху олтара.
Проснах се по гръб и се озовах пред жълтите очи на безумното създание. Безумецът пъшкаше като животно, под отвратителната му заешка устна се виждаха безформени зъби и обезобразени венци.
Беше зарязал ятагана, но все още държеше сабята на Латиф и сега, докато я държеше над гърлото ми, започна да се смее с груб идиотски смях.
С мен беше свършено. Какво можеше да направи едно дете срещу някой много по-едър и силен от него?
И тогава ме осени.
Замахнах с изпънати пръсти и ги забих в лявото му око, засягайки и дясното, но странично. Ударът беше достатъчен, за да накара безумеца да изреве от болка, да отстъпи назад и да посегне към очите си. Това ми даде необходимия миг да се претърколя от олтара…
… но той в последния момент посегна и ме сграбчи за ръката.
Не!
Демонът ме просна отново върху олтара, притисна ме с едната си ръка и вдигна сабята с другата. Слюнката му покапа по лицето ми, докато се взираше в очите ми с ужасната си безумна усмивка. После той замахна…
Битката с безумеца
Първо чух звука. Звукът на стрелата, която прониза плътта на безумеца, беше ужасен — тъп и влажен.
Острието се заби дълбоко в дясното му рамо и безумецът рязко се дръпна назад и изпусна сабята.
Вдигнах очи… и видях гледка, която няма да забравя до последния си миг.
Видях учителя си — милия ми учител, славния ми учител, великолепния ми учител — на входа на параклиса, в другия край на пътеката, отпуснат на коляно в идеалната поза за стрелба, с лъка на Латиф в протегнатата си лява ръка.
— Бягай, Бес! Бягай!
Нямах нужда от повече приканване.
Докато нападателят ми залиташе назад, аз се претърколих от олтара и се втурнах по пътеката към клекналата фигура на учителя ми.
Зад мен се разнесе смразяващ рев. Озърнах се през рамо и видях, че безумецът е издърпал стрелата от рамото си и се втурва с вой след мен, размахал яростно сабята.
Побягнах. Тичах толкова бързо, колкото ми позволяваха омекналите ми крака.
И изведнъж, много странно, времето забави хода си. Не чувах нищо, освен собственото си дишане и блъскането на сърцето в главата ми.
Виждах всичко съвсем ясно. Виждах учителя си пред мен, отпуснат на коляно при входа в края на пътеката, как се опитва да постави втора стрела на тетивата; виждах дори кожения пръстен за стрелба на десния му показалец. Различавах и сянката на безумеца, надигаща се зад мен и летяща по пейките, покрай които минавах — и някъде дълбоко в себе си знаех, че това може да свърши само по един от два начина — или учителят ми ще успее да опъне лъка и да стреля, или безумецът ще ме настигне, ще ме посече и ще сложи край на късия ми живот.
— Бес! Залегни!
В паниката умът ми едва регистрира командата, но въпреки това я изпълних.
Метнах се напред върху килима на пътеката и в последния миг видях как учителят ми вдига лъка с идеално поставената стрела и с изключително напрегната физиономия пуска тетивата.
Стрелата полетя по дължината на пътеката и улучи безумеца между очите, в гърбицата на носа; железният връх се заби дълбоко в главата му и го закова насред крачка. Главата му рязко отлетя назад, жълтите му очи се разшириха от ужас и той рухна на пода, все така упорито стиснал сабята.
Лежах на пътеката само на един разкрач от него, без да смея да помръдна. Страхувах се, че е още жив.
И тогава учителят ми се появи пред мен и пусна последна стрела в главата на безумеца само от една стъпка разстояние. Чудовището вече определено бе мъртво.
В следващия миг се озовах в обятията на учителя си и ридаех на рамото му.
— Благодаря ви, господин Аскам! Благодаря! Благодаря!
Той се отдръпна от мен и ме погледна в очите.
— За какво ми благодариш? Ако не беше дошла, щях да съм поредната жертва на този побъркан — мъртъв, одран и обезобразен. Но благодарение на теб той не получи тази възможност и когато дойдох на себе си, го видях да те гони в параклиса. Бес, недей да ми благодариш. Ти дойде тук да спасиш мен, без да се замисляш за опасностите за самата себе си. Честно, Бог да е на помощ на света, ако се случи да станеш кралица на Англия!