Морис се преструва, че си завързва обувката, и дръпва ципа на сака, в който е брадвичката. Изправя се и без колебание отваря вратата на „Редки издания — Андрю Халидей“.
Старият му приятел вдига поглед от книгата и оглежда тъмните очила, шапката с дълга козирка и саковете. Намръщва се, обаче леко, защото всички в този квартал носят сакове с покупки, а тъмните очила са необходимост през този слънчев ден. Явно е нащрек, обаче не е разтревожен, което е чудесно.
— Бихте ли оставили чантите под закачалката за дрехи? — пита Анди. — Такова правило сме възприели.
— Разбира се. — Морис оставя саковете, маха очилата, сгъва ги и ги пъхва в джобчето на ризата си. После сваля новата си шапка и прокарва ръка през късо подстриганата си побеляла коса. „Виждаш ли? — казва си. — Някакъв старчок, влязъл да позяпа и да се спаси от палещото слънце. Няма за какво да се тревожиш.“
— Пфу! Голема жега днес — казва и отново нахлупва шапката.
— Да. Утре щяло да е още по-горещо. Нещо специално ли търсите?
— Не, просто ще разгледам. Макар че… да, всъщност търся една рядка книга: „Палачи“ от Джон Д. Макдоналд, автор на кримки. Книгите му са много популярни в библиотеката в затвора.
— Да, знам го! — възторжено възкликва Анди. — Героят му се казва Травис Макги, а в заглавията на книгите му се споменават различни цветове. Повечето му романи са с мека подвързия, нали? По принцип не търгувам с такива. Нямат колекционерска стойност.
„А с тетрадки? — си помисля Морис. — По-конкретно с тетрадки «Молескин»? Търгуваш ли с такива, тлъсто крадливо копеле?“
— „Палачи“ излезе с твърда подвързия — отбелязва, докато се преструва, че разглежда книгите на полицата до вратата. Засега иска да е близо до изхода. И до сака с брадвичката. — По нея е заснет филмът „Нос Страх“. Бих я купил, ако имате добре запазен екземпляр. „В безупречно състояние“, както се казва във вашите среди. Разбира се, ако цената е приемлива.
Анди наостря уши. Естествено — на въдицата му се е закачила риба.
— Нямам я в момента, но ще проверя в „Букфайндър“ — информационна база-данни. Роман на Макдоналд с твърда подвързия най-вероятно ще е регистриран там, особено щом по него е заснет филм. Ако го има… и ако е първо издание, до вторник ще ви го доставя. Най-късно в сряда. Искате ли да го потърся?
— Да — кимва Морис. — Повтарям — само ако цената е приемлива.
— Разбира се, разбира се. — Кикотът на Анди е мазен като шкембето му. Свежда поглед към екрана на лаптопа си. В този момент Морис обръща табелата на вратата от „ОТВОРЕНО“ на „ЗАТВОРЕНО“. Навежда се към отворения сак и изважда брадвичката. Държи я до бедрото си, докато върви по тясната пътека към бюрото. Не бърза — няма за какво да бърза. Старият му приятел натиска клавишите на лаптопа, погълнат от появяващото се на екрана.
— Намерих я! — възкликва. — Джеймс Греъм разполага с копие, безупречно състояние, само за триста дола…
Думите засядат в гърлото му в мига, в който брадвичката се появява в периферното му зрение, после пред очите му. Вдига поглед и ужасено зяпва.
— Ръцете на бюрото! Да ги виждам! — заповядва Морис. — Отдолу сигурно има паникбутон. Да не си посегнал към него, иначе ще останеш без пръсти.
— Какво искаш? Защо ме…
— Не ме позна, нали? — Морис не знае дали поведението на шишкото му е смешно, или го вбесява. — Дори сега, когато съм пред очите ти.
— Не, аз… аз…
— Всъщност не е чудно. Измина доста време от последната ни среща в „Щастливата чаша“. Много вода изтече оттогава.
С удивление и с ужас Халидей се взира в изнуреното, сбръчкано лице на човека пред себе си. „Като птица, хипнотизирана от погледа на змия“ — си казва Морис. Мисълта е забавна и той се усмихва.
— О, боже — прошепва Анди. Пребледнял е като платно. — Не може да бъде! Ти си в затвора!
Все така усмихнат, Морис поклаща глава:
— Освен за редки книги вероятно има база-данни за освободените предсрочно, но явно не си проверявал там. Което е добре за мен и не толкова добре за теб.
Едната ръка на Анди се плъзва встрани от клавиатурата. Морис вдига брадвичката:
— Не го прави! Ръцете на бюрото! С дланите надолу! И не се опитвай да натиснеш бутона с коляно, защото ще разбера и последствията за теб ще са крайно неприятни.
— Какво искаш?
Въпросът го ядосва, но той се усмихва още по-широко.