„Ще му кажа, че ще се обадя на полицията — решава Пит. — Сто на сто ще се изплаши и ще си плюе на петите.“ Тази мисъл му носи известно успокоение и той натиска бутона за приемане на разговора.
— Здравей, Питър — казва извергът.
— Без разговори! Бягай, защото ей-сега ще се обадя на полицията.
— Радвам се, че се свързах с теб, преди да направиш тази глупост. Надали ще ми повярваш, но ти го казвам като приятел.
— Да, прав си, не ти вярвам. Опита се да ме убиеш!
— Ето още нещо, което няма да повярваш: радвам се, че не го направих. Защото нямаше да разбера къде си скрил тетрадките на Ротстийн.
— Никога няма да разбереш — отсича Питър и добавя: — Казвам ти го като приятел. — Сега е малко по-спокоен. Мръсникът не го преследва, нито е на път за Сикамор Стрийт. Крие се в книжарницата и говори по стационарния телефон.
— Много се лъжеш, защото за разлика от мен не мислиш в перспектива. Ето как стоят нещата: отишъл си при Анди, за да продадеш тетрадките. Опитал се е да те шантажира и си го убил.
Пит не отговаря. Не може. Изгубил е ума и дума.
— Питър? Чуваш ли ме? Най-добре си отвори ушите, ако не искаш да прекараш една година в затвора за малолетни плюс още двайсет в „Уейнсвил“. Бил съм и в двата и те уверявам, че са кофти места за младежи с девствен анус. В колежа ще е много по-приятно, не мислиш ли?
— През уикенда бях извън града — промърморва Пит. — Имахме училищно мероприятие в комплекса „Ривър Бенд Ризорг“. Мога да го докажа.
Онзи обаче е готов с отговора:
— Убил си го, преди да заминеш. Или след като си се върнал в неделя вечерта. Следователите ще намерят съобщението ти в гласовата поща. Аз, разбира се, го съхраних. Имам и запис от охранителната камера как се карате с Анди. Дисковете са у мен, но ако с теб не се споразумеем, ще се погрижа ченгетата да ги получат. Оставил си и пръстови отпечатъци. Ще ги открият върху бравата на кабинета. И още по-прекрасно — върху оръжието на престъплението. Мисля, че ти е спукана работата, ако ще да дадеш отчет за всяка минута от уикенда.
Пит с потрес осъзнава, че дори и това не може да направи. В неделя пропусна всички занимания. Спомня си как само преди двайсет и четири часа госпожа Бран, известна още като Бран Стокър, стоеше до вратата на автобуса и се канеше да набере спешния телефон, за да съобщи за изчезнал ученик.
„Извинете ме, госпожо Бран — беше ѝ казал. — Сви ме стомахът, повдигна ми се и излязох да подишам чист въздух.“
Представя си как тя казва в съда: „Да, наистина изглеждаше зле и му се гадеше.“ При което прокурорът се обръща към заседателите и заключава, че е нормално на един младеж да му се гади, след като е насякъл с брадва възрастен книжар.
„Дами и господа съдебни заседатели, обвинението твърди, че в неделя сутринта Пит Саубърс се е върнал в града на автостоп, защото е имал среща с господин Халидей, който е помислил, че Пит Саубърс най-сетне се е огънал и е решил да приеме условията му. Само че господин Саубърс не е имал намерение да отстъпи.“
„Това е кошмар — мисли си. — Като заплахите на Халидей, само че хиляда пъти по-страшен.“
— Питър? Чуваш ли ме?
— Никой няма да повярва на такава версия. Нито за секунда. Особено като разберат за теб.
— А кой съм аз, господинчо?
„Вълкът — помисля си Питър. — Големият лош вълк.“
Все някой го е видял в неделя, докато се разхождаше из парка на курорта. Видели са го мнозина, защото през повечето време се придържаше към обозначените пътеки. Някои ще си го спомнят и ще свидетелстват в негова защита. Но както каза гаднярът с червените устни, остава времето преди и след пътуването. Особено неделя вечерта, когато се прибра у дома и веднага се затвори в стаята си. В сериали като „От местопрестъплението“ и „Престъпни намерения“ съдебните патолози винаги успяват да определят точния час на смъртта, но дали е така в реалния живот? Пит не е сигурен. Ако полицията има заподозрян, чийто отпечатъци са върху оръжието на убийството, часът на настъпването на смъртта може да бъде съобразен с версията, удобна на ченгетата.
„Нямах избор, трябваше да го замеря с брадвата! Само тя ми беше под ръка.“