„Надявам се — си казва. — Господи, силно се надявам!“
38.
Морис Белами завива по Сикамор Стрийт. Дава си сметка, че животът му бързо се стеснява до една точка. Има само открадната кола, неколкостотин откраднати долара и потребността да се добере до тетрадките на Ротстийн. А, има и още нещо: временно скривалище, в което да се приюти и да прочете тетрадките на Ротстийн. Умира да разбере какво се случва с Джими Голд, след като успешната кампания за идиотския перилен препарат го изтласква на върха на камарата говна, наречена рекламен бизнес, и парите потичат като река към него. Дава си сметка, че тази му цел е налудничава и сигурно означава, че е луд, но това е всичко, което има, и то му е достатъчно.
Ето я старата му къща, в която сега живее крадецът на тетрадки. Малка червена кола е паркирана отпред.
— Заеби, нека да съм луд — мърмори Морис Белами. — Хич да не ми пука. Майната на всичко.
Мъдра философия.
39.
— Бил — казва Джером, — ще те разочаровам, но нашето птиче май е излетяло.
Ходжис се откъсва от мислите си и поглежда през страничното стъкло на мерцедеса, докато Джером шофира през Гъвърнмент Скуеър. На пейките има доста хора — някои четат вестник, други пият кафе, бърборят или хранят гълъбите, — но сред тях няма нито един тийнейджър.
— Не го виждам и на масите пред кафенето от отсрещната страна — докладва Холи. — Може да е влязъл да си купи кафе.
— В момент като този кафето ще е последното, което ще му дойде на ума — отвръща Ходжис и удря с юмрук по бедрото си.
— Автобусите между Саут Сайд и Норт Сайд са през петнайсет минути — обявява Джером. — Ако бях на неговото място, щеше да е истинско мъчение да стоя със скръстени ръце и да чакам някакви хора да дойдат да ме вземат. Ще предпочета да действам сам.
В този момент телефонът на Ходжис иззвънява.
— Мина автобус и реших да не чакам — съобщава Пит. Гласът му сега е по-спокоен. — Ще се видим у нас. Току-що говорих с майка си. Двете с Тина са добре.
Ходжис надушва нещо, което не му харесва.
— Защо го казваш, Питър? Защо да не са добре?
— Защото мъжът с червените устни знае къде живея. Навремето е живял в същата къща. Забравих да ви кажа.
Ходжис се оглежда:
— След колко време ще сме на Сикамор Стрийт, Джером?
— След двайсет минути. Може би по-малко. Ако знаех, че малкият ще вземе автобуса, щях да мина по експресния виадукт.
— Господин Ходжис? — пита хлапакът.
— Да, слушам те.
— Ще е глупаво онзи да отиде у нас. Ако го направи, не може да ме натопи.
„Има логика“ — помисля си Ходжис и пита:
— Предупреди ли двете да се заключат и да не пускат никого?
— Да.
— Описа ли ѝ онзи човек?
— Да.
Ходжис знае, че ако изпрати полицаи, господинът с червените устни ще се изпари като дим и Пит ще трябва да разчита само на криминалистите, за да отърве кожата. Освен това се надява с Холи и с Джером да пристигнат по-бързо от патрулката.
— Да му се обади! — вика Холи. Навежда се към Ходжис и изкрещява в телефона: — Обади му се и му кажи, че си размислил и ще му дадеш тетрадките!
— Пит, чу ли?
— Да, но няма как. Дори не знам дали има мобилен. Обади ми се от книжарницата. Както се досещате, не остана време да обменим информация.
— Не е ли дрислива ситуация? — изсумтява Холи, без да уточнява какво има предвид.
— Добре, позвъни ми се веднага щом се прибереш, за да потвърдиш, че всичко е наред. Ако не се обадиш, ще бъда принуден да алармирам полицията.
— Сигурен съм, че ще ме…
И връзката прекъсва. Ходжис затваря телефона и се привежда:
— Дай газ, Джером.
— Веднага щом мога. — Той посочва шестте платна — по три в двете посоки — и върволицата коли, чиито никелирани части проблясват под слънцето. — Само да минем кръговото и ще полетим като стрела.
„Двайсет минути, а? — мисли си Ходжис. — Каза, че ще стигнем максимум след двайсет минути. Какво ли може да се случи през това време?“
От горчив опит знае отговора: „Прекалено много.“ Понякога е въпрос на живот и смърт. В момента може единствено да се надява, че докато е жив, тези двайсет минути няма да го преследват в кошмарите му.
40.
Линда Саубърс отива в малкия кабинет на съпруга си, защото лаптопът му е на бюрото и тя може да реди пасианс, докато чака сина си. Твърде е разстроена, за да чете.