Гласът ѝ изчезва, в телефона се чува друг глас, който Пит познава. Иска му се никога да не го беше чувал.
— Здравей, Питър — казва човекът с червените устни. — На път за вкъщи ли си?
Пит е като онемял. Езикът му е залепнал за небцето. Автобусът спира на ъгъла на „Елм“ и „Брекенридж“. Тук трябва да слезе, обаче не може да помръдне.
— Не е необходимо да ми отговаряш. И не си прави труда да се прибираш вкъщи, защото няма да завариш никого.
— Лъже! — извиква Тина. — Мама е в… — И се разридава.
— Не я наранявай — промълвява Пит. — Нито един от малцината пътници в автобуса не вдига поглед от вестника или от смартфона си, защото от гърлото на Пит излиза само шепот.
— Ако престане да циври, няма да ѝ направя нищо. Само искам да кротува. Ти също трябва да кротуваш и да ме слушаш. Но първо ми отговори на два въпроса. Обади ли се на полицията?
— Не.
— А на другиго?
— Не съм — излъгва Пит без колебание.
— Добре. Отлично. Сега искам да слушаш внимателно. Разбра ли?
Едра жена с пазарска чанта с пъхтене се качва в автобуса и препречва пътя на Пит. Той я изчаква да освободи вратата, слиза и върви по улицата като сомнамбул, притиснал телефона до ухото си.
— Ще заведа сестра ти на сигурно място. Там ще ми донесеш тетрадките.
Пит понечва да му каже да не усложнява нещата и че ще му съобщи къде са тетрадките, но навреме осъзнава, че ще допусне фатална грешка. Ако онзи разбере, че са в мазето на Младежкия център, ще убие Тина, защото повече няма да му е необходима.
— Питър? Чуваш ли ме?
— Да.
— Хубаво. Така те искам. Вземи тетрадките и когато са у теб — но не по-рано, — се обади на мобилния на сестра си. Ако се обадиш по друг повод, момиченцето ще пострада.
— Майка ми добре ли е?
— Добре е, само съм я вързал. Не се тревожи за нея и не си губи времето да ходиш до вас. Приготви тетрадките и се обади.
Човекът с червените устни затваря, преди Пит да му каже, че все пак трябва да мине през къщи, за да вземе триколката на Тина, с която да пренесе кашоните. Освен това му трябват ѝ ключовете от Младежкия център, а връзката виси на дъската в кабинета на баща му.
43.
Морис пуска в джоба си розовия телефон на Тина и изтръгва един кабел от компютъра на бюрото ѝ.
— Обърни се! — заповядва. — Ръцете отзад!
— Застреля ли я? — По лицето ѝ се стичат сълзи. — Чух гърмеж. От пистолет ли беше? По майка ми ли стре…
Морис я удря през лицето. Силно. От носа ѝ и от ъгълчето на устата ѝ руква кръв. Очите ѝ са разширени от шока.
— Затваряй си устата! Обърни се, казах! Ръцете отзад!
Хлипайки, Тина се подчинява. Морис завързва ръцете ѝ отзад, като стяга кабела жестоко.
— Ау! Боли! Много е стегнато!
— Ще търпиш — промърморва той и се пита колко ли патрона са останали в пистолета на стария му приятел. Два ще стигнат: един за крадеца и един за сестрата на крадеца. — Тръгвай. Марш по стълбите надолу и през кухнята — навън. Хайде давай. Леви-десни, леви-десни.
Тя се обръща и го поглежда — очите ѝ са налети с кръв и насълзени:
— Ще ме изнасилиш ли?
— Не — отсича той и след това добавя нещо, което още повече плаши Тина, защото не го разбира. — Няма пак да направя същата грешка.
44.
Линда се свестява и се взира тавана. Знае къде е — в кабинета на Том, но не знае какво се е случило с нея. Дясната страна на главата ѝ изгаря от болка. Докосва лицето си и вижда, че ръката ѝ е в кръв. Последното, което си спомня, е как Пеги Морган я информира, че на Тина ѝ е прилошало в училище, после ѝ каза да вземе дъщеря си и обеща да я замести.
Не, момент, спомня си още нещо. Нещо за загадъчните пари.
„Канех се да говоря с Пит за тях. Исках да науча цялата истина. Докато го чаках да се върне, редях пасианс на компютъра на Том, за да убия времето и…“
После — мрак.
А сега тази убийствена болка в главата, сякаш някаква врата непрекъснато се удря в стена. По-страшна е от мигрените, които понякога я мъчат. По-силна е от родилни болки. Опитва се да се надигне, но светът се променя в такт с ударите на сърцето ѝ — първо се свива, след това се разширява — и всяко трептене ѝ причинява нетърпима болка.
Оглежда се и вижда, че сивата ѝ рокля е станала тъмнолилава. „О, боже, изтекла е много кръв — помисля си. — Инсулт ли съм получила? Мозъчен кръвоизлив ли имам?“
Не, разбира се, мозъчните кръвоизливи са вътрешни, но каквото и да е, трябва ѝ лекарска помощ. Трябва да повика линейка, а не може да телефонира. Опитва се да посегне към телефона, но ръката ѝ се разтреперва и пак се отпуска на пода.