Чува вик на болка някъде наблизо, после плач, който би познала винаги, дори ако умира (което подозира, че се случва в момента). Тина плаче.
Успява да се подпре на едната си обляна в кръв ръка — достатъчно, за да погледне през прозореца. Някакъв мъж бута дъщеря ѝ по стълбите към задния двор. Ръцете на Тина са завързани.
Линда забравя болката. Забравя, че има нужда от линейка. В къщата ѝ се е вмъкнал мъж, който отвлича дъщеря ѝ. Трябва да го спре. Трябва да извика полиция. Опитва се да седне на въртящия се стол зад бюрото, но отначало само докосва седалката. Събира всички сили, оттласква се, в този момент я пронизва толкова силна болка, че светът се превръща в бяло петно, но тя някак си запазва съзнание и се хваща за подлакътниците на стола. Когато зрението ѝ се прояснява, вижда как непознатият отваря портичката в дъното на задния двор и избутва Тина навън. Блъска я като касапин, който кара агнето на заколение.
„Върни ми я! — изкрещява Линда. — Не ѝ причинявай зло!“
Изкрещява, но само в ума си. Докато се мъчи да се изправи на крака, столът се завърта, ръцете ѝ се подхлъзват и тя губи опора. Пред очите ѝ притъмнява. Преди да изпадне в безсъзнание, чува ужасен хъркащ звук. „Аз ли го издавам?“ — запитва се и това е последната ѝ мисъл.
45.
И след кръговото положението не е розово. Вместо движението да се отпуши, тримата в мерцедеса виждат колона от спрели коли и две оранжеви табели: „ПРОПУСКАТЕЛЕН РЕЖИМ“ и „УЧАСТЪК ОТ ПЪТЯ Е В РЕМОНТ“. Автомобилите в тяхната посока чакат, докато регулировчикът с флагчето пропуска трафика към центъра. След три минути, всяка от които му се струва като час, Ходжис моли Джером да мине по страничните улици.
— Да мина, но не мога. Блокирани сме. — Той вирва палец назад към колоната от коли зад мерцедеса, стигаща почти до кръговото.
Холи, която досега е наведена над своя айпад и цъка по екрана, вдига поглед.
— Давай по тротоара — казва и пак забожда поглед във вълшебната машинка.
— Има пощенски кутии, Холибери — отвръща Джером. — Виждам и телена ограда. Няма място.
Тя за миг поглежда напред:
— Има, има. Може би малко ще ожулиш мерцедеса, но няма да му е за първи път. Давай смело.
— Кой ще ми плати глобата за шофиране в чернокожо състояние381? Ти ли?
Холи прави отегчена физиономия. Джером се обръща към Ходжис, който въздиша и кимва:
— Права е. Има достатъчно място. Аз ще ти платя скапаната глоба.
Джером завива надясно. Мерцедесът чуква калника на предната кола и се качва на тротоара. Ето я първата пощенска кутия. Чернокожият младеж завърта волана още по-надясно. Чува се приглушено тупване, когато предницата откъм шофьора събаря пощенската кутия, после — протяжно скърцане — дясната част на мерцедеса се е остъргала в телената ограда. Една жена по фланелка без ръкави и по къс панталон, която коси моравата си, се разкрещява, когато немската подводница отнася табелата „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ЗАБРАНЕНО ЗА АГИТАТОРИ И ПЪТУВАЩИ ТЪРГОВЦИ“. Втурва се към улицата и продължава да крещи, после се спира, с длан засенчва очите си и примижава към мерцедеса. Ходжис забелязва, че устните ѝ се движат.
— Върхът! — възкликва Джером. — Опитва се да запомни регистрационния номер.
— Карай и не говори — сопва му се Холи. — Карай, карай, карай! И мигом добавя: — Човекът с червените устни се казва Морис Белами.
Сега пък регулировчикът с флагчето им крещи. Работниците, които откопават канализационната тръба под улицата, спират работа и се зазяпват. Някои се смеят. Един намига на Джером и надига въображаема бутилка. Мерцедесът ги отминава и слиза на платното. Заради тапата в движението към Норт Сайд пътят напред е благословено празен.
— Влязох в данъчния регистър — съобщава Холи. — През 1978, когато е убит Ротстийн, данъкът на къщата на Сикамор Стрийт 23 е платен от Анита Илейн Белами. Потърсих името в Гугъл и получих над петдесет резултата. Оказва се, че е голяма клечка в академичните среди. Един от резултатите е крайно интересен: в годината на убийството синът ѝ е бил обвинен в жестоко изнасилване. Тук, в Нортфийлд. Дали са му доживотна присъда. В една от публикациите има снимка. Виж. — Тя подава на Ходжис айпада си.
Морис Белами е заснет на стълбите пред съдебната палата, която Ходжис помни много добре, макар че преди петнайсет години преместиха съда в бетонената грозотия на Гъвърнмент Скуеър. Двама детективи придружават подсъдимия. Ходжис познава единия — Пол Емерсън. Добро ченге, отдавна пенсионирано. Пол е костюмиран като колегата си, който е метнал сакото си върху ръцете на Белами, за да не се виждат белезниците. Белами също е с костюм — значи е сниман или по време на процеса, или веднага след произнасянето на присъдата. Снимката е черно-бяла, което подчертава още повече контраста между восъчното лице на арестанта и наситения цвят на устните му. Все едно е с червило.