— Това е нашият човек — обявява Холи. — Да се обзаложим ли на шест хилядарки, че проверка в щатския затвор ще те информира за предсрочното му освобождаване?
— Не, вярвам ти — промърморва Ходжис. — Кога ще сме на Сикамор Стрийт, Джером?
— След десет минути.
— Реално или оптимистично предположение?
Джером неохотно измънква:
— Ами… леко оптимистично.
— Натисни газта и гледай да не прегазиш няко…
Телефонът на Ходжис иззвънява. Пит е. Говори задъхано:
— Обадихте ли се в полицията, господин Ходжис?
— Не. — Полицията вероятно вече е уведомена за каскадата с мерцедеса и за регистрационния му номер, но той не вижда смисъл да го съобщава на Пит. Хлапакът май е още по-разстроен, почти побъркан.
— Моля ви, недейте! Каквото и да става! Отвлякъл е сестра ми! Ако не му дам тетрадките, ще я убие! Ще му ги занеса!
— Пит, недей…
От другата страна на линията вече няма никого. Пит е прекъснал връзката.
46.
Морис блъска Тина по пътеката. Един стърчащ клон разкъсва ефирната ѝ блуза и разкървавява ръката ѝ.
— Не мога по-бързо! Ще падна! — изплаква тя.
Морис я удря по главата:
— Млък, уличнице! Благодари се, че не те карам да тичаш.
Докато прекосяват потока, я държи за раменете, за да не падне във водата, а когато излизат от шубрака и наближават Младежкия център, ѝ заповядва да спре.
Бейзболното игрище е безлюдно, но по напукания асфалт на баскетболния корт тичат няколко момчета, голи до кръста и раменете им блестят под слънцето. Прекалено горещо е за спортуване на открито и Морис се надява наоколо да няма други ентусиасти.
Развързва ръцете на Тина, която облекчено изхленчва и разтрива китките си, набраздени с дълбоки червени резки.
— Ще вървим под дърветата — тихо казва той. — Хлапаците на игрището ще ни видят само когато излезем на открито и приближим сградата. Ако ни поздравят или ако познаваш някого от тях, просто махваш с ръка, усмихваш се и продължаваш. Ясно?
— Да.
— Ако извикаш за помощ, ще ти пръсна черепа. И това ли ти е ясно?
— Да. Майка ми ли застреля? Признай, чух изстрела.
— Не съм, разбира се! Пуснах само един куршум в тавана, за да я усмиря. Жива и здрава е. И ти ще си, ако ми се подчиняваш. Хайде, тръгвай.
Вървят в сянката, високата трева, с която е обраснало бейзболното игрище, свисти в панталоните им. Момчетата са толкова погълнати от играта, че дори не се озъртат — ако бяха погледнали към двамата под дърветата, жълтата блуза на Тина щеше да открои като предупредителен знак на фона на зеленината.
Приближават Младежкия център и Морис превежда пленницата край субаруто на стария си приятел, като държи под око момчетата на баскетболното игрище. Щом заобикалят сградата и се скриват от погледите на хлапаците, той отново завързва ръцете на Тина. Не бива да поема излишен риск. Бърн Стрийт е близо, а там живеят много хора. Забелязва, че тийнейджърката дълбоко си поема въздух, и я сграбчва за раменете:
— Да не си гъкнала, хубавице! Ако си отвориш устата, ще ти я залича от лицето!
— Моля те, не ме наранявай — прошепва тя. — Ще направя всичко, което поискаш.
Морис доволно кимва: мъдро решение.
— Виждаш ли онова прозорче на мазето? Отвореното? Легни по корем и се проври през него.
Тя кляка и надзърта в полумрака, после обръща към Морис окървавеното си, подпухнало лице:
— Високо е! Ще падна!
Морис се вбесява и я рита в рамото. Тина изписква. Той се привежда и притиска до слепоочието ѝ дулото на пистолета:
— Обеща да направиш всичко, което поискам. Е, аз искам това! Проври се през прозореца веднага или ще ти пръсна малкото мозъче, лигла такава!
Пита се дали наистина ще я гръмне и отговорът е положителен. Няма да му мигне окото, защото и малките момиченца са лайна.