50.
Също като Морис и Тина одеве Пит се старае да върви под сенките на дърветата, макар че момчетата, играещи баскетбол, са си тръгнали, и на игрището са само няколко врани, които кълват разпиляния по асфалта чипс. Малка кола е почти долепена до стената край товаро-разтоварната платформа, сякаш някой се е опитал да я скрие там. Щом вижда регистрационна табела, съмненията му се разсейват. Да, човекът с червените устни е тук. Надали е влязъл през главния вход, защото е откъм улицата, а по това време на деня движението е доста оживено. Освен това няма ключ.
Пит подминава колата, продължава още малко край стената на сградата, прикляква и оглежда прозорците на мазето. Единият е отворен, тревата и плевелите пред него са стъпкани. Отвътре се чува мъжки глас. Ясно, Тина и убиецът са там. При тетрадките. Единственият въпрос е дали човекът с червените устни ги е намерил.
Пит се отдръпва, обляга се на напечената от слънцето тухлена стена и се пита какво да направи. „Мисли! — заповядва си. — Аз забърках Тина в тази каша и аз съм длъжен да я спася! Напъни си мозъка, глупако!“
Само че не може. В главата му е пълна каша.
В едно от малобройните си интервюта чепатият Джон Ротстийн изразяваше негодуванието си от въпроса откъде черпи идеите си и обясняваше: „Те се появяват от нищото, без токсичната намеса на ума на автора.“ Идеята, която осенява Питър, също изплува от нищото. Тя е и ужасяваща, и ужасно привлекателна. Няма да свърши работа, ако извергът вече е намерил тетрадките, но тогава дори най-гениалната идея няма да помогне.
Пит се изправя, заобикаля изоставения тухлен мастодонт и отново подминава зелената кола с издайническата регистрационна табела. Преди да излезе на открито, спира и се заглежда в колите, които фучат по Бърч Стрийт — шофьорите бързат да се приберат у дома. Струва му се, че наднича през прозорец към друг свят, в който всичко е нормално. Мислено изброява с какво разполага: мобилен телефон, запалка, флакон с бензин, който беше до запалката в най-долното чекмедже на баща му. Разклаща го — май е наполовина пълен, — но и това е повече от достатъчно.
Завива и тръгва покрай предната фасада, където всеки минувач по Бърч Стрийт може да го види. Опитва се да върви спокойно и се моли да се не появи някой, например господин Еванс, бившият му треньор от Малката лига, който да го спре и да го заговори.
Никой не го спира. Вече знае кой от двата ключа да използва и този път вратата не заяжда. Отваря я бавно, влиза и тихо я хлопва зад себе си. Във фоайето е нетърпимо горещо, мирише на мухъл. „Дано поне в мазето да е хладно, иначе на Тина ще ѝ прилошее — казва си. — Горката, сигурно е много изплашена.“
„Ако още е жива“ — прошепва му злобно гласче. Може би мръсникът си е говорил сам, застанал до трупа ѝ. Той е психопат, а психопатите се държат точно така.
Вляво е стълбището към втория етаж, зает от просторна зала, простираща се по цялото протежение на сградата. Официалното ѝ название беше „Общинска зала Норт Сайд“, но децата я наричаха другояче — човекът с червените устни може би си спомня как ѝ казваха.
Пит сяда на стълбите, за да си събуе обувките (не бива стъпките му да отекват в тишината), и отново си помисля: „Аз забърках Тина в тази каша и аз съм длъжен да я спася!“
Звъни на мобилния на сестра си. От мазето приглушено прозвучава мелодията на „Сноу Патрол“, рингтонът, избран от Тина.
Човекът с червените устни отговаря незабавно:
— Здрасти, Питър. — Гласът му е спокоен. Владее се. Пит не може да прецени дали това спокойствие улеснява плана му, или ще е спънка. — Приготви ли тетрадките?
— Да. Добре ли е сестра ми?
— О, да. Къде си?
— Много забавно — промърморва Питър… и май наистина е така. — На Джими Голд щеше да му хареса…
— Не съм в настроение за тарикатски гатанки — прекъсва го Морис. — Давай по същество и да приключваме. Къде си?
— Помниш ли съботното царство на филмите?
— Какви ги… — Морис млъква. Явно мисли. — За зала „Норт Сайд“ ли говориш? Където прожектираха разни лигави бози… — Най-сетне вдява. — Ти си тук?!
— Да. А ти си в мазето. Видях колата ти отзад. През цялото време си бил на трийсет метра от тетрадките. — „Дори по-малко“ — си помисля. — Ела да си ги вземеш.
Прекъсва разговора, преди онзи да се опита да се пазари, и хуква към кухнята — бос, с обувките в ръка. Трябва да се скрие, преди извергът да се качи по стълбището. Ако успее, има шанс. Ако ли не, може би ще загине заедно със сестра си.