Плати лекарството и престорено нехайно попита младежа на касата дали с автобуса може да отиде до бар с жива музика.
Младежът отговори утвърдително.
2010
Като се прибра у дома в този петъчен следобед, Линда Саубърс завари сина си да седи в кухнята и да пие какао. Очевидно се беше къпал и косата му още беше влажна. Тя окачи палтото си на закачалката до задната врата, приближи се до Пит и отново притисна до челото му опакото на дланта си:
— Вече не гориш. По-добре ли си?
— Да. Тина се върна от училище и беше гладна, затова ѝ дадох крекери, намазани с фъстъчено масло.
— Чудесен брат си, моето момче. Къде е сестра ти?
— У Елън, къде другаде?
Линда забели очи и той се засмя.
— Света Богородице, сушилнята ли бръмчи?
— Да. Намерих дрехи в коша и ги изпрах. Не се безпокой, прочетох указанията на вратичката и не съм скапал нищо.
Тя се наведе и го целуна по слепоочието:
— Какъв си ми работлив — същинска пчеличка.
— Старая се. — Пит стисна в юмрук дясната си ръка, за да скрие мехура на дланта си.
* * *
Първият плик пристигна след по-малко от седмица през един четвъртък, когато валеше силен сняг. Адресът „До господин Томас Саубърс, Сикамор Стрийт № 23“ беше напечатан на пишеща машина. В горния десен ъгъл беше залепена марка от четирийсет цента, посветена на годината на Тигъра. Нямаше адрес на подателя. Том, единственият от семейство Саубърс, който си беше у дома по това време, отвори плика още в коридора, очаквайки да види рекламна листовка или поредното предупреждение за просрочена сметка. Уви, напоследък все по-често получаваха такива уведомления. Само че в плика нямаше нито рекламна листовка, нито „честитка“ за дължими суми.
Вътре имаше пари.
Всичко друго, извадено от пощенската кутия — каталози за скъпи стоки, които Саубърс не можеха да си позволят, и рекламни проспекти, изпратени до „живущия на този адрес“, — изпадна от ръката му и се разпиля на пода, но той дори не забеляза.
— Мамка му, това пък какво е? — промърмори — гласът му беше толкова предрезгавял, че приличаше на ръмжене.
* * *
Линда се върна от работа и първото, което видя, бяха парите по средата на кухненската маса. Том, подпрял брадичка на скръстените си ръце, се взираше в малката купчинка. Приличаше на генерал, обмислящ плана за поредната битка.
— Какво е това? — попита тя.
— Петстотин долара — отговори Том, без да откъсне поглед от банкнотите — осем по петдесет долара и пет по двайсет. — Пристигнаха по пощата.
— Кой ги изпраща?
— Не знам.
Линда остави чантата си, приближи се до масата и взе парите. Преброи ги, ококори се и възкликна:
— Господи, Томи! Какво се казва в писмото?
— В плика нямаше писмо. Само банкнотите.
— Кой би…
— Нямам представа, Лин. Обаче за едно съм сигурен.
— Така ли? И какво е то?
— Че парите са ни добре дошли.
* * *
— Баси! — възкликна Пит, когато му казаха. Беше останал след часовете, за да играе волейбол в училищната зала, и се прибра вкъщи малко преди вечерята.
— Не бъди вулгарен — смъмри го майка му, но машинално, сякаш мислеше за друго. Парите още бяха на масата в кухнята.
— Каква е сумата? — попита Пит и след като Том му отговори, продължи да разпитва: — Кой е изпратил парите?
— Чудесен въпрос. Преминаваш във втори кръг на нашето телевизионно състезание и имаш шанс да спечелиш крупна сума — пошегува се Том… за пръв път от много, много време.
Тина влезе в кухнята и веднага се включи в разговора:
— Според мен татко има кръстница вълшебница. Ей, хора, вижте ми ноктите! Елън ми позволи да използвам нейния лак с блясък.
— Стои ти много шик, мъничката ми — отбеляза Том.
Първо се беше пошегувал, после направи комплимент на дъщеричката си — две събития, които доказаха на Пит, че е постъпил правилно. Абсолютно правилно. Не можеха да върнат парите, нали? Не, не можеха, защото липсваше адресът на подателя. Между другото, кога за последно баща им беше нарекъл Тина „мъничката ми“?