„Няма да разберат, че аз съм незнайният благодетел — казваше си Пит. — Не бива и няма да разберат.“
* * *
През един августовски ден същата година родителите му заведоха Тина и Елън в зоопарка за домашни животни „Хепидейл Фарм“. Той отдавна чакаше тази възможност и щом заминаха, взе куфара и се върна край потока.
Огледа се и след като се увери, че наоколо няма никого, откопа сандъка и прехвърли тетрадките в куфарите. Изтика обратно сандъка, зарови го отново, после се върна вкъщи със съкровището си. Качи се на втория етаж, издърпа подвижната стълба и занесе куфарите на тавана — малко, ниско помещение, в което зиме беше адски студено, а лете — нетърпимо задушно. Използваха го рядко, защото повечето им вещи, донесени от предишната къща, още бяха складирани в гаража. Няколкото „реликви“ — мърлява бебешка количка с липсващо колело, лампа с абажур, изрисуван с тропически птици, стари броеве на списания за домакинята, завързани с канап, куп одеяла, вонящи на мухъл — навярно бяха оставени тук от предишни обитатели на Сикамор Стрийт 23.
Пит натрупа тетрадките в дъното на помещението, но преди да ги покрие с одеялата, взе една напосоки, седна под слабата крушка, висяща на кабел от тавана, и отвори на първата страница. Текстът беше написан на ръка, а почеркът — много дребен, но четлив. Нямаше задраскани думи или изречения, което само по себе си беше забележително. Въпреки че момчето гледаше първата страница, най-горе се виждаше числото 482, което наведе Пит на мисълта, че написаното тук е продължение на текста, съдържащ се не само в една от другите тетрадки, ами най-малко в половин дузина.
Глава 27
Задната стаичка на „Каубоя“ изглеждаше също като преди пет години; и сега киселата миризма на бира се смесваше с вонята от оборите и с едва доловимия мирис на дизелово гориво от паркингите за камиони, отвъд които се простираше безкрайната пустош на Небраска. И Стю Лоуган не се беше променил — същата бяла престилка, същата неестествено черна коса, дори същата вратовръзка с щамповани папагалчета, усукана около дебелия му врат
— Кого виждат очите ми — самият Джими Голд от плът и кръв! — възкликна и си лепна гадничката усмивка, сякаш казваща „С теб не се дишаме, ама нека се правим на първи дружки.“ — Дошъл си да ми се издължиш, така ли?
— Позна. — Джими опипа задния си джоб, в който беше пистолетът — малък, но ефикасен и способен да плати всички дългове, стига стрелецът да има смелост и точен мерник.
— Заповядай тогава — ухили се Лоуган. — Пийни нещо. Като те гледам, доста път си бил — целият си в прах и май си капнал от умора.
— Тъй си е и пак позна — едно питие ще ми разкваси гърлото.
На улицата някой натисна клаксон. Пит подскочи и гузно се озърна, все едно не четеше, а мастурбираше. Ами ако родителите му се бяха върнали по-рано, понеже на тъпачката Елън ѝ е прилошало в колата, или поради друга причина? Ами ако го завареха тук с тетрадките? Тогава планът му отиваше по дяволите.
Пъхна тетрадката при другите под одеялата (уф, че смърдяха тези плесенясали одеяла!) и пропълзя обратно до вратата в пода, без да погледне куфарите. Сега не му беше до тях. Докато слизаше по стълбата, го втресе, защото на тавана беше горещо като в пещ, а температурата в къщата беше нормална за месец август. Сгъна стълбата, избута я нагоре и потрепери от скърцането на ръждясалия ѝ механизъм.
Отиде в стаята си и надникна през прозореца.
Колата на родителите му не беше на алеята. Фалшива тревога.
Слава богу.
Качи се обратно на тавана, взе куфарите, върна ги в килера на долния етаж, изкъпа се (отново си напомни старателно да измие ваната), облече чисти дрехи и се просна на леглото си.
„Роман е — помисли си. — Иначе страниците нямаше да са толкова много. И не е един, а няколко, понеже няма толкова дълъг роман, че да запълни толкова много тетрадки. Дори Библията няма да ги запълни.“
Освен това… му беше любопитно. Как му се искаше да прерови тетрадките и да намери онази с началото на романа, за да разбере дали наистина е интересен. Защото не можеш да прецениш стойността на литературно произведение само от една страница, нали така?