— Мнението на класа за „Скромно предложение“ от Джонатан Суифт? Абсолютна тъпотия! „Младият Гудман Браун“ от Натаниел Хоторн? Абсолютна тъпотия! „Издигане на стена“ от Робърт Фрост? Тъпотия! Задължителният откъс от „Моби Дик“? Тъпотия на куб!
Учениците отново се засмяха. Никой не беше чел „Моби Дик“, но всички знаеха, че книгата е трудна и скучна. Казано с други думи — абсолютна тъпотия.
— Внимание! — възкликна господин Рикър, вдигна пръст и с драматичен жест посочи думите на черната дъска. — Понякога, мои млади дами и господа, отрицателното мнение за дадено произведение е напълно заслужено. Ето, сега с ръка на сърцето ще ви призная нещо. Принуден съм да преподавам архаични произведения, които според мен не си струва да се четат. Виждам как въодушевлението в погледите ви помръква и душата ми стене. Точно така! Стене! Обаче стисвам зъби и продължавам, защото знам, че повечето от онова, което преподавам, не е абсолютна тъпотия! Дори безнадеждно остарелите четива, които не разбирате и никога няма да разберете напълно, всъщност са свързани с настоящето и вие рано или късно ще проумеете този факт. Да ви осветля ли как да различавате не-тъпотията от тъпотията? Да споделя ли с вас тази велика тайна? Смятам да го направя, тъй като до края на часа остават четирийсет минути, а още не сме дали храна на нашите умове.
Приведе се, опря длани на бюрото и вратовръзката му се залюля като махало. На Пит му се стори, че господин Рикър гледа само него, сякаш знаеше (или най-малкото интуитивно усещаше) каква поразяваща тайна се крие под одеялата на тавана в дома на този ученик. Тайна с неоценима стойност.
— По време на този курс — може би още довечера — ще прочетете труден пасаж, който няма напълно да разберете, и веднага ще отсечете: „Абсолютна тъпотия!“ Ще се опитам ли да ви оборя на следващия ден, когато изразите мнението си в клас? Защо да се впускам в безсмислени спорове? И без това разполагаме с твърде малко време, само с трийсет и четири седмици, и аз няма да го пропилея в спорове за достойнствата на даден разказ или на дадено стихотворение. Не виждам смисъл, след като всяко мнение е субективно и няма да стигнем до категоричен извод, до единомислие.
Повечето ученици, включително Глория, изглеждаха объркани, обаче Пит отлично разбра за какво говори господин Рикър, наричан още Хипи Рики, защото откакто се беше захванал с тетрадките, беше изчел доста анализи на произведенията на Джон Ротстийн. Някои критици го нареждаха сред най-великите американски писатели през XX век заедно с Фицджералд, Хемингуей, Фокнър и Рот. Други (които бяха малцинство, но пък доста напористи) твърдяха, че романите му са второразредни и безсмислени. Авторът на статия в списание „Салон“ наричаше Ротстийн „цар на шегичките и светец покровител на глупците“.
— Времето е най-справедливият съдник — заяви господин Рикър по време на първото занятие с класа на Пит. Крачеше напред-назад, крачолите на старомодните му клош панталони се развяваха и плющяха, от време на време размахваше ръце. — Да! Времето безмилостно отсява тъпотията от не-тъпотията. Нещо като естествения подбор, описан от Дарвин. Ето защо във всички големи книжарници се предлагат творбите на Греъм Грийн, но не и на Съмърсет Моъм — разбира се, романите на Моъм още са в продажба, обаче трябва да си ги поръчате, което ще направите само ако са ви известни. Повечето съвременни читатели не познават този автор. Вдигнете ръка, ако сте чували за него — ще ви улесня, като произнеса името му буква по буква.
Никой не вдигна ръка.
Господин Рикър кимна. Доста безрадостно, както се стори на Пит.
— Времето е отсъдило, че романите на Греъм Грийн не са тъпи, докато произведенията на Съмърсет Моъм са… е, не са тъпи, но лесно се забравят. Не отричам, че е написал няколко великолепни романа — „Луна и грош“ е забележително произведение, млади дами и господа, забележително, — както и много чудесни разкази, но нито един не е включен в учебника ви. Да се разплача ли? Да размахвам ли гневно юмруци и да крещя, че е несправедливо? Не, няма да го направя. Защото това пресяване е естествен процес. И вие ще стигнете до същото заключение, мои млади дами и господа, въпреки че когато се случи, аз ще съм във вашето огледалце за обратно виждане. Да ви кажа ли как ще се случи? Ще прочетете нещо, да речем „Dulce et Decorum est“ от Уилфред Оуен71. Да го вземем ли за пример? Защо не? — После с по-гърлен глас (Пит почувства как го побиват тръпки и буца засяда в гърлото му), зарецитира: — „Като просяци, превити под тежестта на торбите,/ плетяхме крака, кашляхме до изнемога,/ проклинахме съдбата и газехме в калта, забравени от Бога…“ И тъй нататък, и тъй нататък. Някои от вас ще кажат „Това е абсолютна тъпотия!“ Ще наруша ли обещанието си да не споря, макар да смятам, че стиховете на господин Оуен са най-реалистичното и потресаващо описание на Първата световна война? Не! Защото това е само мое мнение, а мнението е като задника — всеки го има.