— Не си написал нито дума за трагичната смърт на Ротстийн.
— Да.
— Ще ми кажеш ли защо?
— Може би защото не пасваше на темата, а и докладът щеше да стане твърде дълъг. Пък и… колко нелепо е да умре по този начин, да стане жертва на някакви си крадци.
— Трябвало е да остави парите си в банката — възрази учителят, без да се горещи, — обаче ги е държал вкъщи и това е било известно на много хора. Не го съди прекалено строго. Мнозина писатели са боравили глупаво или безразсъдно с парите. Чарлс Дикенс издържал цял куп роднини лентяи, сред които бил и баща му. Самюъл Клемънс едва не се разорил заради неуспешни сделки с недвижимо имущество. Артър Конан Дойл пръснал хиляди долари за мошеници, представящи се за медиуми, и още толкова — за фалшиви снимки на феи. Ротстийн поне е завършил трилогията, донесла му толкова пари и слава. Освен ако и ти като някои хора не мислиш, че той…
Пит си погледна часовника:
— Ъъъъ, господин Рикър… ако побързам, ще успея да хвана автобуса.
Учителят разпери ръце:
— Разбира се, тръгвай, няма да те задържам повече. Само исках да ти благодаря за великолепното есе… и да ти дам приятелски съвет: когато в единайсети клас и в колежа ти възложат написването на подобен материал, не позволявай на доброто си сърце да замъгли критичния ти поглед, който трябва да е ясен и безпристрастен.
— Да… добре — измънка Пит и побърза да излезе от класната стая.
Не му се искаше да обсъжда с господин Рикър възможността злодеите, отнели живота на Джон Ротстийн, да са откраднали заедно с парите куп неиздадени ръкописи и може би да са ги унищожили, решавайки, че нямат никаква стойност. Един-два пъти му хрумна да предаде на полицията тетрадките, макар че така родителите му щяха да разберат кой е загадъчният благодетел. Да, ръкописите бяха литературна съкровищница, но и доказателство за престъпление. От друга страна, престъплението беше извършено преди много години, безсмислено беше да се разравя тази престара история.
Нали?
* * *
Разбира се, беше изпуснал автобуса и му предстоеше да измине пеш трите километра до дома си. Нямаше нищо против. Още беше в чудесно настроение от похвалите на господин Рикър, а и тъкмо щеше да има време да подреди разбърканите си мисли. Всъщност умът му беше зает най-вече с неиздадените творби на Ротстийн. Разказите бяха неравностойни — само няколко си струваха да бъдат прочетени, — а стиховете (според скромното му мнение) бяха доста нескопосани. Обаче двете книги за Джими Голд бяха… бяха истинско съкровище. Съдейки по събитията в тях, Пит предполагаше, че последният роман, в който по време на антивоенния протест във Вашингтон Джими вдига запалено знаме, вероятно е бил написан през 1973, защото завършваше по времето, когато Никсън още е президент. Умът му не го побираше — защо Ротстийн не е издал продълженията на поредицата за Джими Голд (плюс още един роман, но за Гражданската война)? Бяха гениални!
* * *
Вземаше от тавана само по една тетрадка „Молескин“, затваряше се в стаята си и четеше написаното, като се ослушваше, особено когато вкъщи бяха и родителите му, и сестра му. За всеки случай държеше под ръка някаква книга и ако чуеше приближаващи се стъпки, пъхаше тетрадката под възглавницата си и грабваше книгата. Само веднъж Тина, която имаше противния навик да ходи по чорапи вкъщи, го завари неподготвен.
— Какво е това? — попита от вратата.
— Не е твоя работа. — Той пъхна тетрадката под възглавницата. — Лошо ти се пише, ако ме изпортиш на нашите.
— Ей, какво четеше? Порносписание ли?
— Не! — възмутено възкликна Пит, въпреки че в романа на Ротстийн имаше доста пикантни сцени (чак да не повярваш, че са съчинени от толкова възрастен човек) — например епизода с Джими и двете хипарки.
— Тогава защо го скри?
— Защото е нещо лично!
Очите ѝ заблестяха:
— Ей, ти ли си го писал? Книга ли пишеш?
— Може би. И какво, ако е така?
— Жестоко! За какво се разказва?
— За буболечки, които правя секс на Луната.
Тина се изкиска:
— Нали каза, че не е порно? Ще ми дадеш ли да я прочета, като я довършиш?
— Ще си помисля. А ти си дръж езика зад зъбите, ясно?
Тя кимна и удържа обещанието си. Оттогава бяха минали две години и Пит смяташе, че е забравила тайнствената тетрадка.
От мислите му го изтръгна Били Уебър, яхнал нов-новеничък велосипед с десет скорости.
— Здрасти, Собърс! — Като всички други (с изключение на господин Рикърс) Били го наричаше Собърс вместо Саубърс, обаче на Пит не му пукаше. Така или иначе името беше скапано. — Какво ще правиш през лятото?