Донякъде.
През следващите седмици Олгуд го изнасилваше всяка нощ ту отзад, ту в устата. Морис предпочиташе да го чукат в задника, защото там няма вкусови рецептори. Така или иначе ако Кора Ан Хупър, жената, която беше нападнал в състояние на безпаметност, знаеше какво му се случва, щеше да си каже, че си е получил заслуженото. Не беше честно — тя беше изнасилена само веднъж, да му се не види!
Към затвора имаше фабрика за джинси и работни облекла. Морис беше изпратен в бояджийския цех. На петия ден един приятел на Олгуд го хвана за китката, заведе го зад казана със синята боя и му заповяда да си свали панталона.
— Стой мирно — каза му, — другото е моя работа. — А като свърши, добави: — Не съм педал, ама и на мен ми се чука. Само да си гъкнал, че съм обратен, и ще ти светя маслото.
— Няма — изпъшка Морис. „Заеби, хич да не ти пука — помисли си. — Хич да не ти пука.“
Едни ден в средата на март 1979, когато затворниците бяха на спортната площадка, до Морис се приближи един як, татуиран мъжага, приличащ на рокер от „Ангелите от ада“.
— Моеш ли да пишеш? — попита, говорейки провлечено като южняк. — Чух, че моеш.
— Да. — С крайчеца на окото си Морис зърна Олгуд, който видя кой върви до него и на бърза ръка се отклони към коша за баскетбол в другия край на площадката.
— Аз съм Уорън Дъкуърт, ама ми викат Дък.
— Казвам се Морис Бе…
— Знам кой си. Разпаaят, че пишеш хуаво.
— Вярно е — отсече Морис без престорено скромничене. Беше впечатлен от това как Рой Олгуд побърза да се изпари.
— Моеш ли да драанеш едно писъмце на жената, ако ти светна кво да напишеш? Ама да е… някак… тъй, по-засукано.
— Мога и ще го напиша, обаче си имам ядове.
— Знам кви са ти ядовете. Ти драани едно готино писмо на жената, че да спре да мрънка за развод, и не бери грижа за кльощавия ебалник в твоя кафез.
„Аз съм кльощавият ебалник“ — помисли си Морис, обаче мъничко се обнадежди.
— Господине, жена ти ще получи най-прекрасното писмо, което е чела досега — каза.
Втренчи се в мощните бицепси на Дъкуърт и си спомни нещо, което беше гледал по канал за природонаучни филми: птичка, която живее в устата на крокодил и преживява, като кълве от зъбите му останките от храната. Като се замисли човек, тая тарикатка добре си беше уредила живота.
— Ще ми трябва хартия — добави и се сети за изправителния дом, където му отпускаха само по пет мижави листа долнокачествена хартия, осеяна с черни точки, напомнящи предракови бенки.
— Ше я имаш. Коолкото ти душа иска. Ти само напиши онуй писмо, накрая речи, че сяка дума съм я рекъл аз, а ти само си я записал.
— Добре. Според теб какво най-много ще я разчувства?
Дък се замисли и лицето му грейна:
— Че се шиба страхотно?
— Тя си го знае. — Сега пък Морис се замисли. — Споменавала ли е какво би променила, ако може да си направи пластична операция?
Онзи сбърчи вежди:
— Де да знам, да я ебеш… все разпрая, че задникът ѝ е мноо голям. Ама ти да не земеш да го напишеш, че съвсем ще пощурее.
— Ще напиша, че обожаваш да стискаш сочното ѝ дупе.
Дък доволно се ухили:
— Ей, внимаай, че току-виж съм ти скочил.
— Има ли си любима рокля?
— Ъхъ, една такава, зелена, от коприна. Майка ѝ ѝ я подари миналата година, малко преди да ме окошарят. Слага си я, кат ходим на танци. — Огледа се и добави: — Мамка ѝ, ако пак ходи да танцува… обаче сигур ходи. Да, ходи. Не моа даже името да си напиша, ама не съм глупак.
— Искаш ли да напиша колко обичаш да докосваш дупето ѝ, когато тя е със зелената рокля? И че пламваш от страст?
Дък се втренчи в него — погледът му изразяваше нещо, което Морис виждаше за първи път в „Уейнсвил“ — уважение.
— Мааму стара. Харесва ми.
Морис продължаваше да разсъждава: жените не мислят само за секс, в секса няма романтика.
— Какъв цвят ѝ е косата?
— Абе, знам ли къв е сеа? Тя брьонетка, когат не се вапцва.
„Брюнетка! Нищо романтично — каза си Морис, — но може да минем и без цвета на косата.“ Внезапно му хрумна, че разсъждава като рекламен агент, опитващ се да си пробута стоката, и побърза да прогони тази мисъл. Оцеляването преди всичко!
— Ще напиша, че мед ти капе на душата, като видиш как слънцето блести в косата ѝ, особено сутрин.
Дък не продума. Отново беше свъсил бухлатите си вежди и се взираше в Морис.