Джон Ротстийн отново беше обзет от гняв и дори му стана приятно.
— Ако наистина го мислиш — процеди, — значи не си разбрал нито думичка от романите ми.
Мори насочи към него пистолета. Дулото беше като черно око.
Ротстийн се прицели в него с изкривения си от ревматизма пръст, все едно държеше оръжие, и със задоволство забеляза как онзи примигна и потрепери.
— Не ми се прави на литературен критик, момченце! До гуша ми е дошло от многознайковци като теб, дето не са били родени, когато аз бях на върха на славата си. Всъщност на колко си? На двайсет и две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота, камо ли за литературата?
— Достатъчно, за да твърдя, че не всеки се продава и не отстъпва от принципите си. — В зеленикавите му очи проблеснаха сълзи, които изумиха Ротстийн. — И не ми чети лекции за живота! Тъкмо ти, който от двайсет години се криеш от всички като плъх в дупка!
До болка познатата критика — как смееш да се отказваш от славата? — разпали искрицата яд в пламенна ярост (ярост, придружена от чупене на съдове и на мебели, добре позната на Пеги и Йоланда) и Ротстийн почувства задоволство. По-добре да умре беснеейки, отколкото да раболепничи и да моли за пощада.
— Как ще изкараш пари от тетрадките ми, а? Предполагам, че си мислил по този въпрос. Навярно си даваш сметка, че ще е същото като да се опиташ да продадеш откраднат неиздаван ръкопис на Хемингуей или картина на Пикасо. Само че приятелчетата ти не са образовани като теб, нали? Личи си по говора им. Известно ли им е онова, което ти знаеш? Бас държа, че не! Преметнал си ги! Подмамил си ги с обещания за несметно богатство, от което ще получат своя пай. Мислиш се за голяма работа, защото знаеш много думи. Обаче си само един нещастен позьор!
— Млъкни! Говориш като майка ми.
— Ти си само най-обикновен апаш, драги. Колко глупаво е да откраднеш нещо, което никога, ама никога не ще можеш да продадеш!
— Млъкни, гений! Предупреждавам те да си държиш езика зад зъбите!
„И какво като натисне спусъка? — помисли си Ротстийн. — Вече няма да се тъпча с лекарства. Няма да мисля с горчивина за миналото и за поредицата от житейски катастрофи, напомнящи върволица от смазани автомобили. Няма да изпитвам непреодолимото желание да изписвам тетрадка след тетрадка и да ги трупам на купчинки като заешки лайна по горска пътека. Май куршум в главата е за предпочитане пред това да се разболея от рак или от Алцхаймер — кошмара на всеки, който си изкарва прехраната с ума. Несъмнено новината ще цъфне на заглавните страници, но за мен са писали достатъчно още преди тъпата статия в «Тайм»… и ако този тип ме гръмне, няма да съм принуден да чета журналистическите бръщолевения“
— Да, наистина си кръгъл глупак — заяви. Неочаквано изпита чувство, напомнящо възторг. — Мислиш се за по-умен от онези двамата, обаче не си. Те поне разбират, че парите могат да бъдат похарчени. — Приведе се и се втренчи в бледото, луничаво лице. — Знаеш ли, нещастнико, типове като теб принизяват любовта към четенето и към литературата.
— Последно предупреждение! — процеди Мори.
— Заври си го отзад! Заври го и на майка си! Или ме застреляй, или се махай!
Морис Белами го застреля.
2009
Първият скандал за пари в дома на семейство Саубърс (първият, който децата неволно чуха) избухна през една априлска вечер. Всъщност не беше скандал, а спор, но даже най-силните бури започват с лек полъх на вятъра. Питър и Тина Саубърс бяха в дневната, той си пишеше домашното, сестра му си беше пуснала на дивиди „Спондж Боб“. Гледала го беше безброй пъти, но все не ѝ омръзваше. Което си беше чист късмет, защото от два месеца вече нямаха кабелна телевизия — баща ѝ се беше отказал от абонамента.
Том и Линда бяха в кухнята; той тъкмо беше затворил вехтата си раница, след като беше сложил в нея няколко енергийни десертчета с мюсли, пластмасова кутия с нарязани зеленчуци, две бутилки вода и кутийка кока-кола.
— Съвсем си превъртял — ядно промърмори Линда. — Открай време си нервак, но това вече минава всички граници. Какво ти пречи да нагласиш часовника да те събуди в пет? Ще имаш достатъчно време да вземеш Тод и в шест да сте пред Общинския център — обзалагам се, че ще сте първите.
— Де да беше така — въздъхна Том. — Той разправя, че миналия месец в Брук Парк пак имало временна борса за безработни и хората се наредили на опашка още предишния ден. Предишният ден, Лин!
— Тод бръщолеви какво ли не, а ти му вярваш. Помниш ли как каза, че Пит и Тина „адски“ ще харесат автошоуто „Монстър Джам“…