Щом колата изпъпли по стръмното възвишение между Марлборо Стрийт и паркинга на Общинския център, Том се провикна:
— Ей, спри!
— Абе, ти луд ли си? Зад нас идват коли!
— Само за секунда. — Том вдигна телефона си и засне хората, наредени на опашката. Сигурно бяха стотина. Най-малко. Над вратите на сградата беше опънат банер, на който пишеше: „ГАРАНТИРАНИ 1000 РАБОТНИ МЕСТА!“ Отдолу имаше още един надпис: „Ние се грижим за нашите съграждани! — КМЕТ РАЛФ КИНСЛЪР.“
Шофьорът на колата зад раздрънканото субару на Тод Пейн гневно натисна клаксона.
— Томи, не искам да ти преча да увековечиш това паметно събитие, обаче…
— Добре де, добре — промърмори Том и добави, докато приятелят му вкарваше колата в паркинга, където местата в близост до зданието вече бяха заети. — Нямам търпение да покажа на тази снимка на Линда. Знаеш ли какво ми каза? Че ако дойдем в шест, ще сме първи на опашката!
— Предупредих те, братле. Старият Тод не лъже. — Старият Тод паркира. Субаруто изпусна облак задушливи газове, изхриптя и спря. — До сутринта тук ще има повече от две хиляди души. И репортери от всички сутрешни предавания: „Градът в шест“ „Утринен репортаж“, „Сутрешен обзор“… Може да ни интервюират.
— Притрябвало ми е. Искам само да си намеря работа, друго не ме интересува — разсеяно промълви Том, мислейки си за друго. Линда се оказа права — наистина беше много влажно. Въздухът беше напоен с мириса на езерото, напомнящ миризмата на канализация. Беше и студено — дотолкова, че от устата му да излиза пара. Жълта лента с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ беше опъната на метални колчета така, че се получаваше сложен лабиринт, нагънат като хармоника, а хората в него бяха като в кошара. Том и Тод застанаха между последните колчета. Зад тях веднага се наредиха други кандидати за работа, предимно мъже — някои бяха с дебели работнически якета, други — със скъпи палта и със скъпи подстрижки, които вече започваха да губят формата си. Том предполагаше, че до зазоряване — цели четири часа преди отварянето на трудовата борса — опашката ще стигне до края на паркинга.
Погледът му попадна на млада жена с бебе в кенгуру. Разделяха ги няколко зигзага на жълтата лента. Запита се колко ли е отчаяна, че да дойде тук с детенцето си посред такава студена и влажна нощ. Тя разговаряше с някакъв едър мъж, преметнал през рамо спален чувал, а мъничето в кенгуруто поглеждаше ту нея, ту него, сякаш беше най-малкият в света любител на тениса. Гледката беше доста комична.
— Искаш ли да се стоплиш, Томи? — Тод извади от раницата си малка бутилка с уиски „Бел“ и му я подаде.
Том се канеше да откаже, спомняйки си предупреждението на Линда на сбогуване: „И да не си посмял да ми се прибереш, лъхащ на алкохол, господинчо“, но взе бутилката. На този кучешки студ една глътчица щеше да му дойде добре. Отпи и почувства как уискито сгрява гърлото и стомаха му.
„Нажабуркай се с вода, преди да стигнеш до гишетата на работодателите — напомни си. — Никой не назначава хора, вонящи на алкохол.“
Някъде към два Тод отново му подаде бутилката, но той отказа да пие. Обаче след час охотно прие предложението. Ако се съди по останалото в бутилката, старият Тод доста успешно се беше предпазил от студа.
„Какво пък“ — помисли си и този път отпи голяма глътка.
— Така те искам! — похвали го приятелят му, леко заваляйки думите. — Поне веднъж бъди лошо момче.
Кандидатите за работа продължаваха да пристигат, колите им, идващи от Марлборо Стрийт, една подир друга се появяваха сред сгъстяващата се мъгла. Опашката беше излязла от пространството, оградено с жълта лента, и краят ѝ вече не се виеше зигзагообразно. Досега Том смяташе, че е наясно с икономическата криза, засегнала цялата страна (та нали самият той беше загубил работата си, престижната си работа?), но докато автомобилите продължаваха да прииждат и опашката ставаше все по-дълга (краят ѝ вече не се виждаше), той започна да осъзнава нещо, от което още повече го втресе. Може би точната дума не беше криза, а катастрофа.
Вдясно от него сред лабиринта от метални колчета и жълта лента заплака бебе. Том се огледа и видя как човекът със спалния чувал разтваря кенгуруто, за да улесни жената („Мили боже, та самата тя е почти дете!“ — помисли си) да извади бебето.
— Туй пък кфо е? — изфъфли Тод.
— Бебе — отвърна Том. — Жена с бебе. Момиче с бебе.
Приятелят му присви очи и се вгледа по-внимателно: