— Точно така. А сега, след като се разбрахме за прочутото пиле, ще изложите ли целта на посещението си?
Хлапакът дълбоко си пое въздух и отвори плика. Извади лист с фотокопиран текст и го постави до писмото на Ротстийн в „Депеши от Олимп“. С учтиво любопитство Халидей погледна единия лист, после другия и макар лицето му да остана безизразно, той сключи пръсти под бюрото толкова силно, че подрязаните му нокти се забиха в опакото на дланите му. Мигновено разбра какво има пред себе си. Беше очевидно: завъртените ченгелчета на буквите У, разстоянията между Б-тата и останалите букви, по-едрите букви Н и по-дребните Г. Въпросът беше какво знае „Джеймс Хокинс“. Може би не много, обаче със сигурност знаеше нещо. Иначе нямаше да се състарява с тези рехави мустаци и да се дегизира с очила, подозрително напомнящи очилата без диоптри, продавани в дрогериите и в магазините за карнавални костюми.
Най-горе на листа беше написано числото 44, оградено с кръгче, а под него — строфи от стихотворение.
Самоубийството е кръг, поне така си мисля;
ти може би си на друго мнение.
Междувременно поразсъждавай върху това.
Един площад при изгрев-слънце
в Мексико да речем.
Или в Гватемала, ако предпочиташ.
Някъде, където в стаите все още има
дървени вентилатори на тавана.
Всичко там е бяло чак до синьото небе,
освен пищните корони на палмите
и розовите храсти пред кафенето,
където полузаспало момче мие плочника.
На ъгъла, в очакване на първия
Тук текстът свършваше. Дрю погледна младежа.
— Нататък се говори за първия тролей за деня — обясни Джеймс Хокинс. — От онези, електрическите, които се движат по жици. Нарича го „тролейбус“ — испанската дума за тролей. Жената на разказвача или може би приятелката му, седи мъртва в ъгъла на стаята. Застреляла се е. Той току-що я е открил.
— Според мен не е гениално — отбеляза Дрю. Изумлението му беше толкова голямо, че това беше единствената реплика, която му хрумна. Пет пари не даваше дали стихотворението е пример за безсмъртна поезия, важното беше, че е първата творба на Джон Ротстийн, излязла на бял свят след повече от половин век. Никой не я беше чел освен самият автор, хлапакът и самият него. Може би и Морис Белами я беше зърнал, което изглеждаше невероятно предвид твърдението му, че откраднатите тетрадки са много.
Страшно много.
„Боже мой, страшно много тетрадки.“
— Е, не е поезията на Уилфред Оуен или Т. С. Елиът, но според мен друго е по-важно. Как мислите?
Дрю изведнъж си даде сметка, че „Джеймс Хокинс“ внимателно го наблюдава. И какво е забелязал? Може би прекалено много. Дрю беше свикнал да се прикрива — нещо наложително в бизнес, в който да предложиш по-ниска цена на продавача беше по-важно, отколкото да я надуеш за потенциалния купувач. Но появата на това произведение беше като „Титаник“, изплувал неочаквано на повърхността на Атлантическия океан — разнебитен и ръждясал, но истински!
„Няма как, признай“ — каза си.
— Да, вероятно е така. — фотокопието и писмото до О’Конър бяха едно до друго и Дрю посочи с дебелия си пръст някои от приликите в почерка. — Ако е фалшификат, то е много майсторски.
— Не е фалшификат — уверено отсече хлапакът.
— Къде го намерихте?
Момчето заразказва скалъпена история, която Дрю слушаше с половин ухо — как някакъв си чичо Фил в Кливланд починал и завещал на младия Джеймс колекцията си от книги, а сред изданията с мека подвързия и томчетата от абонаментния цикъл „Книга на месеца“ — виж ти изненада! — се оказали шест тетрадки „Молескин“, пълни с интересни неща — предимно стихове, но имало и няколко есета и незавършени разкази, — които били написани от Джон Ротстийн.
— Как разбрахте, че той е авторът?
— Разпознах стила му — дори в стихотворенията — отговори Хокинс. Явно беше подготвен за такъв въпрос. — Следвам американска литература в „Сити Колидж“ и съм чел повечето негови произведения. И не само това. Например стихотворението, което прочетохте, е за Мексико, а Ротстийн е прекарал там шест месеца след отбиването на военната си служба.
— Също като още дузина изтъкнати американски писатели, включително Ърнест Хемингуей и мистериозния Б. Травен.