Робърсън се обръща, примижава и се изправя:
— Мори? Мори Белами?
— Самият той.
— Мамка му, да т’еба!
„Няма да те огрее“ — си казва Морис, но когато Робърсън оставя акумулатора върху седалката на харлито и пристъпва към него с широко разтворени обятия, търпеливо издържа задължителната дружеска прегръдка с потупвания по гърба. Даже се насилва да откликне с взаимност. Яките мускули под мърлявата тениска на Чарли са малко плашещи.
Робърсън се отдръпва и усмивката му оголва оределите му зъби:
— Исусе Христе! Предсрочно ли?
— Да.
— Значи бабата най-сетне махна копитото си от врата ти?
— Да.
— Мамка му, страхотно! Ела отзад в стаичката да ударим по едно! Имам бърбън.
Морис отрицателно поклаща глава:
— Благодаря, но пиенето не ми понася. А и инспекторът може да ме накара да дам урина за тест. Сутринта се обадих в работата, че съм болен, не бива да рискувам повече.
— Кой е инспекторът?
— Макфарлънд.
— Черният тулуп ли?
— Тъмнокож е, да.
— Не е най-гадният, но да, отначало всички те държат изкъсо. Нищо де, ела да седнем в канцеларията, ще ударя едно заради теб. Абе, знаеш ли, че Дък е хвърлил топа?
Морис знаеше — чу новината малко преди да го освободят. Дък Дъкуърт беше първият му покровител, който го отърва от изнасилванията на съкафезника му и неговите дружки. Морис не се натъжи кой знае колко. Хората се раждат и умират. Заеби, хич да не ти пука.
Робърсън поклаща глава и сваля една бутилка от най-горния рафт на метален шкаф, пълен с инструменти и с резервни части:
— Нещо мозъчно било. Дето викат, всички сме с единия крак в гроба. — Налива бърбън в чаша с надпис „НАЙ-ГОЛЕМИЯТ СПЕЦ ПО ПРЕГРЪДКИ“ и вдига тост. — За стария Дъки! — Отпива, премлясва и пак вдига чашата. — А сега за теб! Мори Белами, излязъл от пандиза жив и здрав! Къде те туриха да бачкаш? В някоя канцелария ли са те заврели?
Морис разказва за работата си в ЦКИ и продължава дружелюбно да дърдори, докато Робърсън отново си налива. Не му завижда, задето спокойно може да пие — самият той мрази алкохола, който му отне толкова много години от живота, но си мисли, че ако Чарли направи главата, по-лесно ще го склони да изпълни молбата му.
След като преценява, че моментът е назрял, подхваща:
— Беше ми казал, че ако някога ме освободят и ми потрябва нещо, мога да разчитам на теб.
— Да, да… обаче не вярвах, че излезеш, Мори. Онази правоверна крава, дето си я изчукал, ти беше стъпила много яко на врата. — Робърсън се изкисква и пак си налива.
— Трябва ми кола, Чарли. Не за дълго. За по-малко от дванайсет часа.
— Кога я искаш?
— Тази нощ. По-точно вечерта. Ще я използвам през нощта, после ще ти я върна.
Робърсън вече не се смее.
— Това е по-голям риск, отколкото да удариш едно уиски, Мори.
— За теб не е. Ти не си в пробация.
— Да, най-много да ме плеснат през пръстите. Обаче шофиране без книжка е сериозно провинение и като нищо ще те опандизят пак. Не ме разбирай криво, не се дърпам, но искам да съм сигурен, че си наясно с риска.
— Наясно съм.
Робърсън отново си долива, отпива малки глътки и размишлява. Морис не би искал да е собственикът на мотора, който Чарли ще поправя след тази мила среща.
Най-сетне Робърсън казва:
— Може ли да е пикап вместо кола? Имам един неголям, автоматик е. Отстрани пише „Цветя — Джоунс“, обаче надписът е избледнял, едва се вижда. Искаш ли да го погледнеш?
Морис иска и само като го зърва, си помисля, че малкият черен пикап е дар божи, ако, разбира се, е в движение. Робърсън го уверява, че пикапът си е екстра, макар да е навъртял километри, колкото да обиколи два пъти екватора.
— В петък затварям по-рано, някъде към три. Ще го заредя с бензин и ще оставя ключовете под дясната предна гума.
— Идеално — кимва Морис. Ще отиде в ЦКИ, ще каже на тъпия шишкав шеф, че е имал стомашно разстройство, но се е оправил, като пчеличка ще работи в канцеларията до четири и след това ще се върне тук.
— Хей, май „Мармотите“ играят тази вечер, а?
— Да, с „Драконите“ от Дейтън. Защо? Гледа ти се бейзбол, а? Ако решиш, навитак съм.
— Друг път може би. Мисля си, че бих могъл да върна пикапа тук около десет, да го паркирам на същото място и да се прибера с автобуса от стадиона.
— Мори си е Мори — казва Робърсън и с пръст почуква слепоочието си. Очите му са доста зачервени. — Умен като котарак.