Морис притиска изкаляните си длани до лицето си — някога младо, но сега набраздено с дълбоки бръчки — и се разридава под лунната светлина.
28.
Обеща да върне пикапа до десет, но когато го паркира зад сервиза за мотоциклети, минава полунощ. Оставя ключовете под дясната предна гума. Не му се занимава с инструментите и със саковете, които трябваше да бъдат пълни — Чарли Робърсън да прави с тях каквото иска.
Осветлението на стадиона, който е през няколко пресечки, е изключено преди час. Автобусите вече не вървят, но от многобройните барове в квартала гърми музика на живо и музика от джубокс. Вратите са отворени, на тротоарите мъже и жени с бейзболни шапки и с тениски с емблемата на „Мармотите“ пушат и държат пластмасови чашки с бира. Неколцина подпийнали фенове, възбудени от алкохола и от победата на отбора-домакин, подвикват дружелюбно на Морис и му предлагат питие, но той ги подминава, без да ги удостои с поглед. Скоро баровете остават зад гърба му.
Вече не го преследват мисли за Макфарлънд и дори не му минава през ума, че му предстои да измине пеш петте километра до „Резиденция «Дървеница»“. Краката го болят и сякаш са чужди, обаче му е все едно. Чувства се изпразнен като вехтия сандък под дървото. Всичко, за което е живял през последните трийсет и шест години, е пометено като колиба, съборена от придошла река.
На Гъвърнмент Скуеър краката му не издържат. Сяда, по-точно се строполява на една пейка. Невиждащо се взира в празния бетонен площад и си мисли, че ако мине някоя патрулка, сто на сто ще си има неприятности (наложен му е вечерен час като на тийнейджър), но има ли значение? Заеби, хич да не ти пука! Какво като го върнат в „Уейнсвил“? Все му е едно. Там поне няма да се разправя с шибания шишкав шеф. Нито ще пикае в чашка пред Елис Макфарлънд.
От другата страна на улицата е кафенето „Щастливата чаша“, където навремето често водеше приятни разговори за книги с Андрю Халидей. Последният им разговор обаче никак не беше приятен. „Не припарвай до мен“ — му беше казал Анди. Така се разделиха тогава.
Мозъкът на Морис, който от час работи на празни обороти, изведнъж зацепва и замъгленият му поглед започва да се прояснява. „Не припарвай до мен, или ще повикам полицията — заплаши го старият му приятел, но каза още нещо. Даде му съвет: — Скрий ги някъде. Закопай ги! Само така може би ще отървеш кожата.“
Наистина ли го каза, или Морис си въобразява?
— Каза го — прошепва. Поглежда изкаляните си ръце и вижда, че ги е свил в юмруци. — Каза го, разбира се! „Скрий ги — каза. — Закопай ги.“ — Това поражда някои въпроси.
Например: Кой знаеше, че тетрадките на Ротстийн са у Морис?
Кой беше видял една от тях?
Кой знаеше къде живее Морис тогава?
И най-важният въпрос: кой знаеше за няколкото хектара буренясала земя, за празния парцел, незастроен поради безкраен съдебен спор, през който минаваха за по-напряко само хлапета, отиващи в Младежкия център?
Отговорът на всички въпроси е един и същ.
„Някой ден колекционерите ще проявят интерес. Бъди сигурен! След като притежавам собствен магазин, ще си създам голяма клиентела. Обаче дотогава ще минат години. Донеси тетрадките в началото на следващия век, ако още са у теб“ — бе казал старият му приятел.
Е, чакал беше дълги, предълги години. Достатъчно време, през което старият му приятел си е мислил за скъпоценните тетрадки, които така и не се появиха на бял свят — нито когато Морис беше арестуван за изнасилване, нито после, когато къщата му беше продадена.
Дали в някакъв момент старият му приятел не е решил да посети стария квартал на Морис? Дали не се е разходил няколко пъти по пътеката между „Сикамор“ и „Бърч“? Дали при една от тези разходки не е носел детектор за метал с надеждата, че уредът ще запиука, приближавайки се до сандъка с метален обков?
Всъщност дали спомена за сандъка при онази среща?
И да не е, Халидей се е досетил, че тетрадките няма да се поберат дори в голям железен сейф, а хартиените торби или конопените чували щяха да изгният. Морис се запитва на колко ли места Анди е копал, преди да удари джакпота? На десет? На петдесет? Петдесет бяха твърде много, но през седемдесетте Халидей не беше шишко с патешка походка. А и не му е липсвала мотивация. Или… може би не му се е наложило да копае. Може би някоя пролет потокът е прелял, почвата е ерозирала и обвитият с корени сандък се е показал. Възможно ли е този вариант?