Тръгнаха още по тъмно с една раздрънкана каруца, която ужасно скърцаше. Водачът Митко из целия път мълчаливо дъвчеше тютюн и само бършеше с ръка посивелите си мустаци, след като цвръкнеше поредната дълга кафява струя (Варя всеки път се погнусяваше). Отначало той си тананикаше нещо екзотично, балканско, после млъкна и дълбоко се умисли — сега вече е ясно какво е кроял.
Че той можеше да ме убие, потръпна Варя. Дори по-лошо. Като едното нищо — кой ще го хване? Ще нарочат ония… башибозуците.
Но и без да се стига до убийство, работата отиде на зле. Предателят Митко отведе спътничката си в някаква кръчма, която приличаше повече на бандитска бърлога, настани я на една маса, поръча кана вино, сирене и се упъти към вратата, като й направи жест, че веднага се връща. Варя хукна подире му, не й се оставаше сама в тоя мръсен, тъмен и зловонен вертеп, но Митко рече, че отивал… ами, тъй да се каже, да задоволи физиологическите си потребности. Отначало не го разбра, та се наложи да й го пояснява със знаци и смутената Варя се върна на мястото си.
Физиологическите потребности се проточиха извън всякакви мислими граници. Варя хапна малко от соленото тебеширено сирене, отпи от киселото вино, накрая не издържа на вниманието, което обръщаха на скромната й особа злокобните посетители на питейното заведение, и излезе на двора.
Излезе и примря.
От каруцата нямаше и следа. А в нея беше куфарът. В който беше походната аптечка. В която между бинтовете и марлите бяха паспортът и всичките, всичките й пари.
Варя понечи да се втурне към пътя, но в тоя момент от кръчмата изскочи кръчмарят с червена риза, зачервен нос и брадавици на бузата и сърдито се развика, показвайки недвусмислено: първо плащай, пък после можеш да се пръждосваш. Варя се върна, понеже хем се беше уплашила от кръчмаря, хем нямаше с какво да плати. Сви се тихичко в ъгъла и се опита да погледне на случилото се като на забавно приключение. Но не стана.
В кръчмата нямаше нито една жена. Мърлявите и шумни селяни се държаха съвсем различно от руските мужици — ония са кротки и докато не се натряскат, приказката им е тиха, а тия сякаш се надвикват, надигат каничките червено вино и току избухват в хищен (както й се стори) смях. На дългата маса в другия край играеха на зарове и след всяко хвърляне се вдигаше глъчка. А по едно време избухна кавга и един много пиян дребосък го халосаха с глинена каничка по главата. Тъй си остана да се валя под масата, хич никой не се наведе да го погледне.
По едно време кръчмарят кимна към Варя и каза види се нещо соленичко, защото от съседните маси се заобръщаха с гнусно кискане. Полазиха я тръпки и тя още повече си нахлупи калпака. Освен нея в цялата кръчма никой не седеше с калпак, но нямаше начин да го свали, ще й се разпилее косата. Не че е много дълга — както е редно за съвременната жена, Варя носеше къса прическа — но веднага ще издаде принадлежността й към слабия пол. Ама че гадно са го измислили мъжете — „слаб пол“. Уви, вярно е.
Сега вече отвсякъде зяпаха Варя и погледите бяха лепкави, лоши. Не й обръщаха внимание само комарджиите и един умърлушен човечец, седнал гърбом през една маса от нея, близо до тезгяха. Беше забол нос в каничката си вино, виждаха се само късата му черна коса и побелелите слепоочия.
Варя много се уплаши. Само не циври, каза си тя. Ти си зряла, силна жена, а не някоя глезена госпожица. Просто им кажи, че си рускиня, че отиваш при годеника си в армията. Нали сме освободители, всички тук ни се радват. А и българският е лесен, трябва само на всичко да слагаш отзад по някое „та“. Рускаята войскатата. Невестата. Невестата на руски солдат. Нещо такова.
Погледна през прозореца — може пък Митко да се е върнал? Може наистина да е ходил да пои конете и да се е върнал? Но на прашната улица ги нямаше нито Митко, нито каруцата, имаше обаче нещо, на което Варя не беше обърнала внимание досега. Над къщите стърчеше не много високо олющено минаре. Олеле! Да не са мюсюлмани? Ама нали българите са християни, православни, всеки го знае. И пият вино, а на мюсюлманите Коранът им го забранява. Но щом селото е християнско, какво ще тук това минаре? Ако пък са мюсюлмани, за кого ли са — за нашите или за турците? Едва ли ще са за нашите. Излизаше, че „войскатата“, няма да помогне.
О, Господи, какво да правя?
Варенка Суворова беше на четиринайсет, когато в час по вероучение й хрумна една неопровержимо очевидна мисъл — как ли на никого не му бе хрумвало досега! Ако Бог е сътворил първо Адам, а после Ева, това не доказва, че мъжете са по-важни, а че жените са по-съвършени. Мъжът е пробен образец, модел, докато жената е окончателно утвърденият вариант, допълнен и усъвършенстван. Та това е абсолютно ясно! Но кой знае защо, целият живот — интересният, истинският — е за мъжете, а жените само раждат и бродират, раждат и бродират. Защо е тая несправедливост? Защото мъжете са по-силни. Значи трябва да бъдеш силна.