Варенка реши, че тя ще живее другояче. Ето на, в американските щати вече се появи и първата жена-лекар Мери Джейкъби, и първата жена-свещеник Антоанет Блекуел, а в Русия си господствуват тая закостенялост и мъжкият гнет в семейството. Но няма страшно, само чакай да видите!
И щом завърши гимназия, Варя, досущ като американските щати, поведе победоносна война за независимост (таткото, адвокатът Суворов, излезе мека Мария) и се записа в акушерските курсове, превръщайки се по тоя начин от „наказание Божие“ в „ненормална нихилистка“.
Но с курсовете не й потръгна. Варенка без проблеми преодоля теоретичната част, макар редица моменти в процеса на създаването на човешко същество да й се сториха удивителни и невероятни. Конфузът дойде, когато трябваше да присъства на истинско раждане: канските писъци на родилката и ужасната гледка на сплесканата бебешка главичка, която се изхлузваше от изтерзаната окървавена плът, я довършиха. Варя най-позорно припадна, а след това не й оставаше друго, освен да се прехвърли в курсовете за телеграфисти. Отначало мисълта да стане една от първите руски телеграфистки я ласкаеше — дори писаха за нея в „Петербургские ведомости“ (броя от 28 ноември 1875 година, статията „Крайно време беше“), обаче службата се оказа непоносимо скучна и без каквито и да е перспективи за бъдещето.
Та за радост на родителите си Варя се оттегли в тамбовското им имение — но не за да безделничи, а да учи и възпитава децата на селяните. Там, в чисто новото, още ухаещо на чамови стружки училище, тя се запозна с петербургския студент Петя Яблоков. Петя преподаваше аритметика, география и основи на естествените науки, а Варя — всички останали дисциплини. Твърде скоро обаче селяците се усетиха, че от ходенето на училище не падат нито пари, нито други благини, и си прибраха децата у дома (да не хайлазуват, да се учат на труд), но по това време Варя и Петя вече бяха изградили проект за по-нататъшния си живот — свободен, съвременен, изграден върху взаимното уважение и разумното разпределение на задълженията.
Първо сложиха край на унизителната зависимост от родителската подкрепа. Второ, наеха си жилище на „Виборгская“ — с мишки, но затова пък тристайно. Щяха да живеят като Вера Павловна с Лопухов2 — всеки на своята собствена територия, а третата стая ще е за съвместни беседи и за гости. Пред хазаите се представиха за мъж и жена, но си живееха чисто по приятелски: вечерно време четяха, пиеха чай и разговаряха в общата гостна, а после си пожелаваха лека нощ и се прибираха по стаите си. Така живяха почти цяла година и им беше добре — пълно съгласие, никакви пошлости, никакви мръсотии. Петя ходеше на лекции и даваше уроци, а Варя се изучи за стенографка и изкарваше понякога и сто рубли месечно. Водеше протоколите в съда, записваше мемоарите на един изкуфял генерал, покорявал навремето Варшава, а после по препоръка на приятели и се падна да стенографира новия роман на Великия Писател3 (няма да споменаваме имена, понеже цялата работа свърши доста грозно). Варя се отнасяше към Великия Писател с благоговение и категорично отказа да взема пари, понеже щастието да работи с него й стигаше, но властителят на умовете беше изтълкувал отказа й превратно. Ужасно стар, беше към шестдесетте, обременен с голямо семейство и на всичкото отгоре грозен. За сметка на това, няма спор, говореше красноречиво: целомъдрието е смешен предразсъдък, буржоазният морал е отвратителен, а в човешката природа няма нищо срамно. Варя го слушаше, после с часове надълго и нашироко, обсъждаха с Петя как да постъпи. Петя беше съгласен, че целомъдрието и лицемерието са натрапени на жената окови, но категорично я съветваше да не стига до физиологическа връзка с Великия Писател. Палеше се, доказваше, че той изобщо не е чак толкова велик, че мнозина от напредничавите хора го смятат за реакционер. Както вече се спомена, всичко свърши по най-грозен начин. Веднъж Великият Писател внезапно спря диктовката насред една невероятно силна сцена (Варя стенографираше със сълзи на очи), взе да диша тежко, заподсмърча, непохватно сграбчи русокосата стенографка за раменете и я помъкна към дивана. Тя известно време търпя глупостите, които й шепнеше и докосването на треперещите му пръсти, оплели се в безбройните копчетата и кукички, после изведнъж ясно осъзна, дори не осъзна, а усети: всичко това е неправилно и просто не може да се случи. Отблъсна Великия Писател, избяга и повече не се върна.