С две думи, тя обърна кончето назад.
Яздеше бавно, шумът на боя приближаваше и сърцето й все по-мъчително се свиваше. В центъра пушките бяха млъкнали, гърмяха само топовете, но откъм ловешкото шосе, където се сражаваше отрязаният от своите отряд на Соболев, непрестанно се носеха залпове и нестихващ рев на множество гласове, впрочем едва доловим от толкова голямо разстояние. Генерал Мишел май бе загазил.
Варя се сепна — от храстите изскочи потънал в кал ездач. Маклафлин с пламнало лице и килната шапка, по челото му се стича пот.
— Какво става там? Как върви боят? — попита Варя, хващайки коня на ирландеца за юздата.
— Като че ли всичко е наред — отвърна той, докато бършеше калта от лицето си. — Уф, нахълтах в някакво блато, едва се измъкнах.
— Наред ли? Да не превзеха редутите?
— Не, турците удържаха центъра, но преди двайсетина минути край нашия наблюдателен пункт профуча в галоп граф Зуров. Много бързаше за щаба, само успя да извика: „Pobeda! Vliazohme v Pleven! Niamam vreme, gospoda nosia spesho donesenie!“ Мосю Казанзаки препусна подире му. Тоя господин е страшно суетен и явно иска да присламчи към вестоносеца с надеждата и той да намаже — Маклафлин поклати глава с неодобрение. — А господа журналистите незабавно се юрнаха да предават, нали знаете, за подобен случай всеки си има свой човек сред телеграфистите. Бъдете сигурна, че в тоя миг телеграмите за превземането на Плевен вече летят към редакциите на вестниците.
— Ами вие?
Кореспондентът отвърна с достойнство:
— Аз никога не се суетя, мадмоазел Суворова. Първо трябва да се изяснят подробностите от всички страни. Вместо кратичко съобщение ще изпратя цяла статия и тя ще излезе в същия сутрешен брой, в който ще са и техните недоносени телеграми.
— Значи можем да се връщаме към лагера? — попита Варя с облекчение.
— Предполагам, че да. В щаба ще научим повече неща, отколкото в тая савана. Пък и скоро ще мръкне.
Но в щаба никой нищо не знаеше. От главното командване нямаше никакви съобщения за превземането на Плевен, тъкмо обратното — излизаше, че настъплението е отбито по всички основни направления и че загубите са направо астрономически, поне двайсет хиляди души. Говореше се, че императорът бил съвсем обезсърчен, а колкото до успехите на Соболев, всички свиваха рамене: как би могъл Соболев с двете си бригади да превземе Плевен, щом 60 батальона от центъра и десния фланг не са успели да завземат дори първата линия редути?
Нещата изглеждаха доста заплетени. Маклафлин тържествуваше, доволен от своята предвидливост, а Варя я хвана яд на Зуров — самохвалко, лъжец, само е объркал хората.
Настъпи нощ, навъсените генерали се прибраха в щаба. Варя видя как в къщурката на оперативния отдел пристигна заобиколеният от адютанти главнокомандващ Николай Николаевич. Конското му лице, обрамчено от гъсти бакенбарди, се гърчеше от тик.
Навред се шушукаше за огромните загуби — излизаше, че е избита почти една четвърт от армията, но гласно се говореше само за героизма на войниците и офицерите. Наистина беше проявен голям героизъм, особено сред офицерите.
Малко след полунощ угриженият Фандорин успя да открие Варя.
— Да вървим, Варвара Андреевна. Вика ни в-високото началство.
— Нас? — учуди се тя.
— Да. Целия специален отдел в пълен състав и нас двамата също.
Те се упътиха с бързи крачки към кирпичената къщурка, където се разполагаше ведомството на подполковник Казанзаки.
В познатата й стая се тълпяха офицерите от специалния отдел на Западния отряд, но началникът им не бе сред тях.
За сметка на това пък зад бюрото заплашително намръщен бе седнал самият Лаврентий Аркадиевич Мизинов.
— Аха, ето че и господин титулярният съветник и госпожа секретарката му благоволиха да дойдат — злъчно произнесе той. — Е, сега остава само да дочакаме негово високоблагородие господин подполковника и можем да започваме. Къде е Казанзаки?! — изрева генералът.
— Никой не е виждал Иван Харитонович тая вечер — плахо отвърна един от старшите офицери.
— Браво. Знаете да пазите тайни — Мизинов скочи от мястото си, закрачи из стаята, тропайки силно с ботуши. — Това не е армия, а представление на фокусници ескейписти! Цирк шапито! Потрябва ли ти някой, веднага ти казват, че го няма. Изчезнал! Безследно!
— Ваше високопревъзходителство, говорите със загадки. Какво се е случило? — попита тихо Фандорин.
— Не знам, Ераст Петрович, не знам! — извика Мизинов. — Надявах се вие с Казанзаки да ми обясните. — Той млъкна, овладя се и продължи по-спокойно: — Добре тогава. Не чакаме никого повече. Идвам право от императора. Присъствах на крайно интересна сцена: генерал-майорът от свитата на негово императорско величество Соболев втори крещи, та се къса и на негово императорско величество, и на негово императорско височество, а императорът и главнокомандващият се надпреварват с оправданията.