Очакването се бе проточило, но никой не проявяваше нетърпение.
— Кой се бави толкова време вътре, генерале? — величествено се обърна Варя към един висок старец с рунтави мустаци.
— Соболев — с многозначителна физиономия каза генералът. — От половин час е влязъл. — Той се изпъчи, докосна новия орден с черно-оранжева лента54 на гърдите си. — Простете, госпожо, не ви се представих. Иван Степанович Ганецки, командващ гренадирския корпус. — Той млъкна изчаквателно.
— Варвара Андреевна Суворова — кимна му Варя. — Радвам се да се запознаем.
Но в тоя момент Фандорин я прекъсна с нехарактерна за него безцеремонност:
— Кажете, генерале, п-преди самия щурм идва ли при вас кореспондентът на вестник „Дейли поуст“ Маклафлин?
Ганецки недоволно изгледа цивилния младок, но вероятно прецени, че при императора няма да канят кого да е, затова отвърна учтиво:
— Естествено, че дойде. Заради него стана всичко.
— Какво точно? — с тъповат израз на лицето попита Ераст Петрович.
— Ама как, не сте ли чули? — Генералът явно не за пръв път заобяснява: — Познавам Маклафлин още от Петербург. Сериозен човек и приятел на Русия, макар да е поданик на кралица Виктория. Когато ми каза, че всеки момент при мен ще се яви да се предаде лично Осман, аз подгоних ординарците към предната линия да не почнат, не дай си Боже, да стрелят. Пък аз самият, дъртото магаре, хукнах да си търся парадния кител. — Генералът се усмихна сконфузено и Варя си помисли, че е много симпатичен. — Така турците успяха да премахнат дозорите без нито един изстрел. Добре поне, че моите храбри гренадири не ме изложиха, удържаха, докато Михаил Дмитриевич нанесе удар в тила на Осман.
— И къде се дяна Маклафлин? — попита титулярният съветник, вперил право в Ганецки студените си сини очи.
— Не видях — сви рамене генералът. — Не ми беше до него. Тя стана такава една, че да не дава Господ. Башибозуците стигнаха чак до щаба, че насмалко да ме спипат с все парадния кител.
Вратата се отвори широко и излезе поруменелият Соболев, очите му искряха с някакъв особен блясък.
— Какво да ви честитим, Михаил Дмитриевич? — попита го мургав генерал, облечен с кавказки мундир.
Всички затаиха дъх, а Соболев не бързаше да отговаря, направи ефектна пауза. Обходи множеството с поглед, смигна на Варя.
Но тя не можа да научи как императорът е възнаградил плевенския герой, понеже зад рамото на олимпиеца се подаде делничната физиономия на Лаврентий Аркадиевич Мизинов. Главният жандарм на империята с пръст повика Фандорин и Варя. Сърцето й се разтупка.
А като минаваше покрай Соболев, той тихичко й пошепна:
— Варвара Андреевна, непременно ще ви изчакам.
От вратата се озоваха направо в адютантската стая, където седяха зад масите си дежурният генерал и двама офицери. Надясно бяха личните покои на императора, наляво — работният му кабинет.
— Отговаряйте на въпросите високо, ясно, обстойно — инструктираше ги в движение Мизинов, — подробно, но без излишни отклонения.
В скромния кабинет, обзаведен с походни мебели от карелска бреза, имаше двама души: първият седеше в едно кресло, вторият стоеше с гръб към прозореца. Варя, разбира се, погледна първо седналия, но се оказа, че това не е Александър, а някакво мършаво старче със златни очила, умно лице, тънки устни и ледени очи, които не допускаха да надникнеш в тях. Самият държавен канцлер Корчаков55, същият, какъвто си беше на портретите, само че още по-прегърбен и стар. В известен смисъл жива легенда. Май е бил министър на външните работи, когато Варя още не е била родена. И най-важното — съученик на Поета в Лицея. Тъкмо на него бе посветено: „на светски шик и моди ученик, на нравите изтънчен наблюдател“. Но на осемдесетгодишна възраст ученикът на „светския шик“ по-скоро те караше да си спомниш друго стихотворение, включено в гимназиалния курс:
… незримо мрем, кръвта ни леденее,