Корабът цял се тресеше, докато нажежената пара излиташе през сирената и с оглушителен рев даваше глас на нашия страх и нашето предизвикателство. А когато въжето се изплъзна от окървавените ми пръсти и сигналът замлъкна, страховитите крясъци в мъглата бавно стихнаха, тъпаните престанаха да бият и екипажът… възторжено изрева.
Залитайки пристъпих към перилата и се загледах. Просветляваше; пред очите ми завесата почваше да се вдига. Корабът се полюшваше леко — отчасти от лекия утринен вятър, а отчасти — да, сега го виждах — отчасти от вълната, която бе оставил някакъв кораб, минал съвсем наблизо. Ето, зърнах и него… и макар че бе смешно, нямах сили да се разсмея. Корабът беше турски — турски! На носа му се вееше червен флаг с бяла звезда и полумесец, на мостика имаше вехта, раздрънкана ръчна сирена, а на задната палуба грамаден тъпан. Ако погледнете в морските наръчници, ще го видите черно на бяло: при мъгла турските кораби сигнализират с тъпани!.
Значи се бяхме изплашили просто така, без причина. Но и страхът ни стигаше. Странен народ са моряците, впечатлителен!