— Ех, Едуард — каза Тревър, като въртеше скъпоценния документ в ръцете си. — Не знаеш какво означава това за Миртъл и мен. Ние винаги сме искали да имаме две деца. Сега, благодарение на теб…
— Стига — каза Дантън. — Там, където отивам, няма да имам нужда от разрешително за храна. Всъщност аз може би изобщо няма да мога да си я готвя — добави той на глас мисълта, която внезапно бе преминала през ума му.
— Но това няма ли да бъде твърде неприятно? — попита го Ал, който винаги се тревожеше за приятеля си.
— Възможно е. Но след известно време може да си намеря жена. А дотогава ще се пречистя.
— Така е. Но какъв тип работа си избрал, за да облагородиш душата си?
— Зеленчукопроизводство. Може да се окаже и практично.
— Дано — каза Ал. — Е, приятел, късмет.
След като разрешителното за изхранване вече го нямаше, жребият беше хвърлен. Дантън упорито продължи напред. В замяна на правото му да има деца правителството му предостави неограничено време за ползване на транспорт, както и основното необходимо оборудване от машини и семена за първите две години, а също и храна.
Дантън тръгна веднага.
Той избегна най-населените области, които обикновено бяха притежание на фанатични малки групировки. Не пожела да получи място в светове като Корани II например, където един гигантски компютър бе установил математическо управление. Нито пък го интересуваше Хайл V, където населението, състоящо се от 342-ма души, си правеше планове за завземане на Галактиката. Той отмина и Селскостопанските светове — тъпо и ограничено място, където хората се бяха отдали на живот в съответствие с твърде екстремистки теории за здравословен живот.
Когато пристигна на Хедония, мислеше да остане на тази забележителна планета. Но разбра, че хората на Хедония май не живеят дълго, въпреки че никой не отричаше радостта им от живота.
Дантън се реши на едно още по-дълго пътуване и го направи. Отмина Минните светове — мрачни, скалисти места, населени с унили, брадясали мъже, склонни към внезапно насилие. И накрая стигна до Новите територии. Тези ненаселени светове бяха най-отдалечените от Земята. Дантън огледа няколко планети, преди да се спре на една, където изобщо не съществуваше разумен живот.
Това бе спокойно място с много водни пространства, богати на риба, тук-там обсипани с по някой остров, обрасъл с буйна зелена джунгла, пълна с дивеч. Капитанът на кораба му издаде надлежния нотариален акт за планетата, която Дантън нарече Ново Таити. Един бърз оглед от Космоса му показа остров, доста по-голям от останалите. Той кацна там и започна да си строи жилище.
Първоначално имаше да върши доста работа. Дантън си построи къща от клони и снопове изсушена трева в близост до белия, блестящ бряг. Направи си въдица, няколко капана за дивеч и мрежа. Засади зеленчуковата си градина и с благодарност наблюдаваше как тя разцъфтя под тропическото слънце, подхранвана от топлите дъждове, които се изсипваха всяка сутрин между седем и седем и половина.
Изобщо Ново Таити се оказа райско място и Дантън би могъл да бъде много щастлив тук. Но само едно нещо му пречеше.
Зеленчуковата градина, която той бе мислил, че ще му осигури облагородяване на душата, се оказа напълно неуспешен опит в това отношение. Дантън установи, че по всяко време на деня и нощта мисли за жени и прекарва дълги часове в тананикане. Естествено, на любовни песни. И, разбира се, под светлината на яркооранжевата тропическа луна.
Това бе нездравословно. Той отчаяно се хвърли към други познати форми на облагородяване. Първо започна да рисува, но се отказа, за да си води дневник. Заряза дневника и композира една соната, отказа се и от това и издяла две огромни статуи от местната разновидност на варовика. След като ги завърши, се опита да измисли още нещо.
Но нямаше с какво друго да се захване. Зеленчуците му се грижеха чудесно сами за себе си. И понеже бяха земни и затова агресивни и устойчиви, те напълно задушиха всички местни растения. Рибата плуваше право към мрежите му в огромни количества, а когато и да заложеше капан, винаги намираше в него дивеч, с който си осигуряваше прясно месо. Установи, че отново мисли само за жени. По цял ден и цяла нощ. За високи жени, ниски жени, бели, черни, кафяви…
Дойде ден, когато Дантън започна да си мисли с удоволствие дори за марсианките — нещо, което никой землянин не бе правил до този момент. Тогава разбра, че трябва да предприеме нещо.
Но какво? Нямаше начин да изпрати сигнал за помощ, нито пък да отлети нанякъде от Ново Таити. Дантън разсъждаваше мрачно по този въпрос, когато в небето се появи една черна точка.