Последва кратко боричкане и Джедекия внезапно се намери прострян по гръб.
— Тичайте! — развика се той. — Туземците се бунтуват!
Откъм кораба се чу алармен звънец. Тишината на нощта бе разкъсана от вой на сирена. Жените и децата, добре обучени за подобни опасни ситуации, хукнаха към космическия кораб. Мъжете се въоръжиха набързо с пушки, картечници и ръчни гранати и започнаха да напредват към Дантън.
— Това е работа между нас двамата — извика Дантън. — Просто спорехме. Няма никакви туземци. Сам съм.
Но водачът на бойците изкомандва:
— Анита, бързо. Отдръпни се!
— Не виждам никакви туземци — упорито се изстъпи Анита. — И всъщност Данта не е виновен…
— Отдръпни се!
Тя бе отстранена от войниците. Дантън се вмъкна в храстите, преди картечниците да открият огън.
Той запълзя с всички сили, измина около петдесетина метра и после хукна колкото му държаха краката.
За щастие бойците не го преследваха. Те се интересуваха само от опазването на кораба си и тясната брегова ивица с част от джунглата, където си бяха направили лагер. Дантън чу стрелбата в нощта, последвана от викове и писъци.
— Ето там!
— Бързо обърни картечницата! Зад нас са!
— Там! Там! Хванах един!
— Не, измъкна се. Ето го… Гледай, там, на дървото!
— Стреляй, човече, стреляй!
Цяла нощ Дантън чуваше как бойците отблъскват атаките на въображаемите туземци.
Към сутринта стрелбата позатихна. Дантън прецени, че са изстреляли поне един тон олово, повредили са стотици дървета и са изпотъпкали акри тревисти поляни. Джунглата миришеше на барут.
Той легна под едно дърво и заспа.
Към обяд се събуди и чу, че някой се движи из храстите. Скри се в джунглата и се нахрани с местната разновидност на банани и манго. После реши да обмисли отново нещата. Но не можа да измисли нищо. Умът му бе изпълнен с Анита и мъка от това, че я е загубил.
Целия ден той скита без посока из джунглата, а късно следобед отново чу, че някой се движи из храстите.
Той тръгна по-навътре в джунглата. После чу, че някой вика името му.
— Данта! Данта! Почакай!
Беше Анита. Дантън се поколеба. Не знаеше какво да прави. Тя може би беше решила да изостави своя народ, за да заживее в зелената джунгла с него. Само че по-скоро би могла да е примамка, водеща подире си Хайка, която да го унищожи. Откъде можеше да знае какво мисли тя?
— Данта! Къде си?
Дантън си напомни, че помежду им никога не би могло да има нещо. Хората й му бяха показали ясно какво мислят за туземците. Те никога нямаше да му се доверят и винаги щяха да се опитват да го убият…
— Моля те, Данта!
Дантън присви рамене и се насочи към гласа й. Срещнаха се на малка полянка. Косата на Анита се бе разрошила, а дрехите й бяха разкъсани от храстите, но за Дантън нямаше по-красива жена от нея. За миг той повярва, че тя е дошла, за да остане с него. Да избяга с него.
После видя въоръжените мъже на петдесетина метра зад нея.
— Всичко е наред — каза Анита. — Те няма да те убият. Дойдоха само за да ме пазят.
— Да те пазят ли? От мен? — Дантън се изсмя силно.
— Те не те познават така, както аз — каза Анита. — На днешната среща на Съвета аз им казах истината.
— Така ли?
— Разбира се. Тази битка не беше по твоя вина. Казах им, че ти само се отбраняваше. А Джедекия ги е излъгал. Никаква група туземци не го е нападала. Там бяхме само ти и аз. Това им казах.
— Ти си добро момиче — зарадва се Дантън: — А те повярваха ли ти?
— Мисля, че да. Обясних им, че нападението на туземците е станало по-късно.
Дантън изпъшка.
— Виж, как би могло да има нападение от туземци, когато тук няма такива?
— Как да няма — настоя Анита. — Аз ги чух като стреляха.
— Това бяха все вашите хора. — Дантън се чудеше как би могъл да я убеди. Ако не можеше да убеди даже едно момиче, как биха могли да му повярват останалите бойци?
И тогава се досети. Доказателството беше много просто, но ефектът му трябваше да бъде голям.
— Вие наистина ли мислите, че върху вас се е стоварило истинско нападение от страна на туземното население? — попита Дантън.
— Разбира се.
— Колко туземци?
— Чух, че били поне десет пъти повече от нас.
— И сме били въоръжени?
— Разбира се.
— Тогава как би ми обяснила факта, че нито един от бойците не е ранен?
Тя го изгледа с огромно учудване.
— Но, Данта, скъпи, много от бойците бяха ранени. Някои от тях сериозно. Чудо е, че никой не беше убит в боя!
Дантън почувства, че почвата под краката му се изплъзва. За един ужасен миг той й повярва. Та бойците бяха толкова сигурни в случилото се! Може би все пак си има племе. Стотици диваци с бронзов загар като него самия, скрити из джунглата в очакване…