Когато тропотът и ругатните се чуха съвсем ясно, жената заби нокти в грубия вълнен ръкав на Саманта и я повлече напред. Мистър Бекуит се стрелна покрай тях и отвори широко един от високите прозорци. В сумрачното помещение внезапно нахлу ярко априлско слънце. Но преди мисис Филпот да изведе Саманта навън, тайнственият шум заглъхна също така внезапно, както беше започнал.
Тримата се обърнаха едновременно към позлатената двукрила врата в отсрещната стена.
За момент се възцари тишина — чуваше се само тихото тракане на големия златен часовник. След това прозвуча странен шум — сякаш някой опипваше вратата или я драскаше. Нещо голямо. И гневно. Икономката и икономът си размениха ужасени погледи.
В следващия момент вратите се отвориха с трясък и се удариха в стената. На прага застана не чудовище, а мъж — или онова, което беше останало от него, след като всички пластове лак и политура на изисканото общество се бяха олющили. Златнокафявата коса висеше на сплъстени кичури до раменете. Рамене, толкова широки, че изпълваха рамката на вратата. Панталон от дивечова кожа стягаше тесните хълбоци и подчертаваше мускулите на силните бедра. Долната част на лицето беше покрита с неколкодневна брада, която му придаваше вид на пират. Ако беше видяла в ръцете му сабя, Саманта щеше да избяга през глава, уплашена за добродетелта си.
Мъжът носеше чорапи, но не и обувки. Шалчето на врата му висеше накриво, сякаш се беше опитвал да го върже, но не бе успял. Ленената риза не беше прибрана в панталона, поне половината копчета липсваха и отворът разкриваше по-голямата част от гръдния му кош, мускулест, покрит с гъсти златни косъмчета.
Застанал в сянката на вратата, мъжът държеше главата си под странен ъгъл, сякаш се вслушваше в нещо, което можеше да чуе само той. Аристократичните му ноздри потръпваха.
Тънките косъмчета по тила на Саманта запърхаха. Не можеше да се отърве от чувството, че той търси нейната миризма, че преследва нея и никой друг. Тъкмо когато успя да се убеди, че това е смешно, той се раздвижи с грацията на роден ловец и тръгна право към нея.
За щастие на пътя му се изпречи нисък диван. Саманта понечи да извика, но предупреждението заседна в гърлото й. Мъжът се спъна в дивана и се сгромоляса на пода.
Много по-страшен от падането беше начинът, по който остана да лежи, сякаш нямаше смисъл да се надигне. Нито сега, нито по-късно.
Саманта беше неспособна да се помръдне. Бекуит се спусна към господаря си.
— Милорд! Милорд! А ние си мислехме, че спите!
— Съжалявам, че ви разочаровах — отговори провлечено граф Шефилд и гръмкият му глас заглъхна в дебелия килим. — Май някой е забравил да ме бутне в леглото.
Той блъсна ръката на иконома и се изправи тромаво — точно там, където слънчевата светлина влизаше през широко отворената врата към терасата.
Саманта видя лицето му и едва не изпищя.
Пресен назъбен белег, все още пламтящ от гняв, минаваше от ъгъла на лявото око през цялата буза и опъваше кожата. Някога лицето му е било ангелско, помисли си тя — с онази мъжка красота, запазена само за приказните принцове и херувимите. Но сега беше завинаги белязан с грозното клеймо на дявола. А може би не е белязан от дявола, каза си внезапно Саманта, може би го е направил самият господ, защото не е могъл да допусне един обикновен човек да има тази съвършена красота. Всъщност би трябвало да се чувства отблъсната, но тя не беше в състояние да отвърне поглед от лицето с белега. Нарушената красота на мъжа беше по-вълнуваща от предишното съвършенство.
Той носеше обезобразеното си лице като маска, зад която криеше цялата си ранимост. Въпреки това му беше невъзможно да скрие болката в морскозелените очи. Очи, които не виждаха Саманта, а гледаха през нея.
Ноздрите му отново потръпнаха.
— Тук има жена — заяви убедено той.
— Разбира се, че има — обади се бодро мисис Филпот. — С Бекуит тъкмо си пийвахме следобеден чай.
Икономката отново дръпна Саманта за ръкава и безмълвно я помоли да си върви. Ала невиждащите очи на Гейбриъл Феърчайлд я приковаваха на място. Той се запъти към нея, по-бавно от преди, но целенасочено. Саманта моментално проумя, че не бива да допуска глупостта да тълкува предпазливостта му като слабост. Отчаянието го правеше още по-опасен. Особено за нея.
Той вървеше към нея с такава решителност, че мисис Филпот уплашено се отдръпна и се сля със сянката. Саманта остана сама срещу него. Макар че първият й импулс беше да направи крачка назад, тя си заповяда да остане неподвижна, гордо изправена. Първоначалният й страх, че той ще се блъсне в нея — и може би ще я стъпче, — се оказа необоснован.