— Видяхте ли я отново?
— Не — отговори мрачно той. — Но тя ме видя. След като ме докараха в Лондон, тя дойде в болницата. Не знам колко време съм лежал там. Не различавах дните и нощите, светът ми беше безкраен мрак. — Пръстите му се плъзнаха по белега. — Сигурно съм изглеждал ужасно с този белег и със слепите си очи. Тя изобщо не разбра, че съм в съзнание — тогава още нямах сили да говоря. Въпреки това усетих парфюма й… като пролетен полъх в адската воня на камфор и гниещи рани.
— Какво направи тя? — пошепна с треперещ глас Саманта. Гейбриъл сложи ръка на сърцето си.
— Ако сцената беше измислена от сантиментален писател, тя сигурно щеше да се хвърли на гърдите ми и да ми се закълне във вечна любов. Но в действителност тя изписка и побягна. За съжаление това не беше нужно. Надявам се, разбирате, че при тези обстоятелства никога не бих поискал от нея да изпълни задължението си към мен.
— Задължение? — повтори Саманта, опитвайки се да обуздае напиращия гняв. — Аз смятам, че годежът е обещание между двама души, които се обичат.
Гейбриъл се изсмя сухо.
— Значи сте по-наивна, отколкото бях аз тогава. Тъй като годежът ни беше таен, тя си спести скандала и изобличението, неизбежни след всяко публично разваляне на годеж.
— Какво щастливо обстоятелство за нея.
Очите на Гейбриъл се помрачиха и тя изпита чувството, че той вижда миналото по-ясно от настоящето.
— Понякога се питам дали изобщо някога съм я познавал. Може би само съм си въобразявал. Вероятно съм я създал от няколко красиви фрази и откраднати целувки в лунна нощ. Тя беше мечтата ми за съвършената жена.
— Предполагам, че е била красива? — попита Саманта, макар да знаеше отговора.
Гейбриъл вирна брадичка, но гласът му си остана мек.
— Беше прекрасна. Косите й бяха тъмноруси като старо злато, очите й блестяха като морето под слънчевите лъчи, а кожата й беше мека…
Саманта хвърли поглед към собствените си загрубели ръце и се покашля неловко. Не беше в настроение да седи и да слуша как работодателят й възхвалява с красиви думи качества, от които тя беше напълно лишена.
— И какво стана накрая с това въплъщение на женски добродетели?
— Предполагам, че се е върнала при семейството си в Мидълесекс, омъжила се е за местния съдия и живее в скромното му имение с купчина практично мислещи деца с розови бузки.
Само че нито едно от тях нямаше да притежава лице на Рафаелово ангелче и морскозелени очи, обкръжени от златни мигли. Саманта изпита съжаление към непознатата жена. Или почти съжаление.
— Каква глупачка…
— Какво казахте? — Гейбриъл вдигна вежди, изненадан от студената присъда.
— Момичето е било глупачка — повтори натъртено Саманта. — А вие сте още по-голям глупак, ако си губите времето да тъгувате по жалко същество като нея, загрижено повече за красивите си бални рокли и за разходките в парка, отколкото за обичания мъж. — Тя скочи и прекоси просторното помещение. Застана зад него и го удари по гърба със снопчето писма. — Ако не искате някой да се натъкне на сантименталното ви съкровище, съветвам ви да ги криете под възглавницата си.
Гейбриъл не посегна да вземе писмата, а продължи да се взира пред себе си, издал брадичка напред. Ноздрите му потръпваха, но тя не можеше да каже дали от гняв, или защото вдъхваше аромата на парфюмираната хартия. Тъкмо когато съжали, че е отишла твърде далеч, той грабна писмата и ги остави на писалището.
— Мисля, че сте права, мис Уикършъм. Аз съм сляп и не мога да чета тези писма, нали така? Защо не ги вземете вие?
Саманта се отдръпна като опарена.
— Аз? Защо, за бога? Какво да правя с тях?
Гейбриъл стана и се изправи плътно пред нея.
— Какво ме е грижа? Хвърлете ги на боклука или ги изгорете в камината, ако искате. Моето желание е просто да ги махнете от очите ми — заключи той с измъчена усмивка.
Облечена в избелялата си памучна нощница, Саманта седеше на ръба на леглото си и се взираше в снопчето писма в ръката си. Нощното небе зад прозореца й беше черно като катран. Дъждът трополеше по прозорците, сякаш вятърът го тласкаше да накаже всички онези, които са успели да се приютят на сухо. Въпреки че в камината гореше буен огън, тя трепереше от студ.