— Откъде се взе този внезапен интерес към приличен външен вид? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи шеговито и да прикрие внезапното й задъхване. — Сигурно тайно храните желанието да станете нов Бю Бромел, най-известният лондонски денди?
— Бекуит има новини от баща ми. Лекарите са се върнали от континента. Днес следобед ще дойдат тук.
Изразителното му лице остана неподвижно. За да му помогне да скрие надеждата и мъчителния страх, Саманта взе кърпата и изтри остатъците от сапун по лицето му.
— Ако не можете да ги подкупите с красивата си външност, опитайте да ги спечелите с гостоприемство и учтиви маниери, както направихте с мен.
— Дайте ми тази кърпа! — изсъска Гейбриъл, когато усети болка около устата. — Какво правите? Да не искате да ме удушите?
Точно в момента, когато тя се наведе, той посегна към лицето си. Вместо да уловят кърпата, пръстите му се сключиха около меката й гърда.
Като чу слисаното изохкване на Саманта, Гейбриъл се вцепени. Ала парещата горещина, която премина от сърцето към слабините му, го изтръгна бързо от вцепенението. Макар да не го смяташе за възможно, той усети как бузите му пламнаха от смущение. Сякаш беше ученик!
Беше милвал доста по-пищни гърди, но нито една, която да пасва така съвършено в ръката му. Пръстите му обхванаха меката й пълнота, сякаш бяха създадени за това. Макар че не посмя да размърда пръсти, той усети през тънкия плат на роклята как зърното се втвърди под докосването му.
— О, господи! — пошепна с треперещ глас той. — Това май не е кърпата!
Саманта преглътна шумно и дрезгавият й глас прозвуча съвсем близо до ухото му.
— Не, милорд. Боя се, че не.
Нямаха представа колко време са останали така, докато не влезе Бекуит.
— Не бях сигурен коя ще искате да облечете, милорд — изрече той с приглушен глас — Гейбриъл предположи, че е заради купчината ризи, която носеше. — Затова накарах Мег да изпере всички.
Докато икономът вървеше с твърди крачки към гардеробната, Саманта и Гейбриъл отскочиха един от друг, сякаш ги бяха заварили да вършат нещо неприлично.
— Много добре, Бекуит — отвърна Гейбриъл и скочи, при което нещо падна със звън на пода.
Би дал десет години от живота си, ако можеше да види лицето на болногледачката си в този миг. Дали най-сетне беше успял да разруши желязното й самообладание? Дали мекичките й бузки бяха зачервени? Ако да, дали това беше от смущение или от желание?
Чу как тя се запъти към вратата.
— Моля да ме извините, милорд; но трябва да се погрижа за няколко неща… долу, в кухнята… затова ще ви оставя да се съблечете… исках да кажа, да се облечете… сам. — Чу се глух удар, сякаш някой се блъсна в рамката на вратата, последван от задавено охкане. Вратата се отвори и затвори.
Точно тогава Бекуит излезе от гардеробната.
— Много странно, милорд — отбеляза достойният иконом.
— Какво е странно?
— Знаете ли, милорд, никога не съм виждал мис Уикършъм толкова развълнувана. Лицето й беше огненочервено. Да не би да се разболява от треска?
— Надявам се, че не — отговори Гейбриъл мрачно. — Знаете, че прекарвам по-голямата част от деня си с нея. Нищо чудно да се заразя от болестта й.
Безобидна заблуда.
Това е всичко. Саманта си повтаряше двете думи, докато крачеше напред-назад във фоайето и чакаше Гейбриъл да слезе. Лекарите бяха пристигнали от Лондон преди повече от час и вече го очакваха в библиотеката. От поведението им, от учтивите кимвания и неразгадаемите лица не можеше да се заключи какви вести носеха.
Безобидна заблуда, повтори отново тя и изведнъж спря, защото за малко щеше да се блъсне в едно напълно невинно стайно растение. Но в начина, по който пулсът и дишането й се бяха ускорили под докосването на Гейбриъл, нямаше нищо безобидно. Не беше безобидно и напрежението, което изведнъж възникна между двамата — въздухът в къщата беше зареден с енергия като преди лятна буря.
Саманта чу зад себе си стъпки и се обърна. Гейбриъл слизаше по стълбата, сложил ръка върху блестящия махагонов парапет. Ако не знаеше, че е сляп, никога не би си го помислила. Стъпките му бяха уверени, главата високо вдигната. Бекуит го следваше с горда усмивка.
Сърцето й се преобърна. Бушуващият дивак, който я посрещна във Феърчайлд Парк, беше отстъпил място на зрял, преживял и препатил близнак на мъжа от портрета. Стегнатият черен панталон и строго скроеният жакет подчертаваха снежната белота на ризата, шалчето и маншетите. Буйните златнокафяви къдрици бяха стегнати на тила с кадифена панделка. Ако не беше червеният белег на лявата буза, щеше да прилича на изискан провинциален благородник, слязъл да поздрави своята дама.