Странно, но белегът само подчертаваше мъжката му красота, придаваше й дълбочина. Предишната му красота беше повърхностна, докато сега…
Саманта чу зад себе си изненадан шепот и се обърна. Тя не беше единствената, дошла да се възхити на това превъплъщение. Десетина слуги надничаха иззад завесите и от алковите и зяпаха смаяно своя господар. Филип дори се бе надвесил от парапета на галерията, а Питър го държеше здраво, за да не загуби равновесие и да падне на главата на Гейбриъл.
Без да знае как е стигнала дотам, Саманта застана пред него на последното стъпало.
Той моментално усети присъствието й, спря точно на една крачка пред нея и направи елегантен поклон.
— Добър ден, мис Уикършъм. Надявам се, че одобрявате външността ми.
— Вие сте роден джентълмен. Бю Бромел щеше да побледнее от завист, ако можеше да ви види. — Саманта протегна ръка и поправи гънките на шалчето му, преди да осъзнае колко интимен беше този жест. Бързо оттегли ръката си. Това не беше нейна задача. Нямаше право да го докосва по този начин. Отстъпи крачка назад и заяви сковано: — Гостите ви пристигнаха, милорд. Очакват ви в библиотеката.
Гейбриъл се извърна настрана и по лицето му премина сянка на несигурност. Бекуит го прихвана за лакътя и го поведе към библиотеката.
Изведнъж Саманта изпита чувството, че той е безкрайно самотен, докато крачи така към неизвестното и единствената му пътеводна светлина е надеждата. Понечи да тръгне след него, но Бекуит я задържа — меко, но непоколебимо.
— Колкото и страшни да изглеждат, мис Уикършъм — обясни шепнешком той, когато Гейбриъл влезе в библиотеката, — има пътища, които един мъж трябва да извърви сам.
Часовете се точеха мъчително бавно. Месинговите стрелки на часовника над стълбището сякаш бяха престанали да се движат. Минутите се удължаваха в часове, а часовете — в дни.
Всеки път, когато си намираше някакъв претекст да мине през фоайето, Саманта заварваше там поне десетина прислужници. Когато отиде в кухнята да си вземе чаша мляко, тя завари там Елси и Хана, които лъскаха парапета на стълбището, сякаш животът им зависеше от това, докато Мили се беше покачила на една стълба и чистеше кристалния полилей частичка по частичка. Когато отнесе празната чаша в кухнята, едва не се сблъска с Филип и Питър, които се плъзгаха на колене по мраморния под. Слугите криеха надеждите си за Гейбриъл също така грижливо, както той криеше от тях своята надежда. Макар че всички час по час обръщаха глави към вратата на библиотеката и се опитваха да доловят нещо от разговора вътре, през дебелите махагонови врати не проникваше никакъв шум.
Късно следобед във фоайето не остана нито една прашинка. Мраморният под блестеше, огледално гладък от грижливото полиране, и червенобузата, набита перачка Мег се подхлъзна и едва не си счупи главата. Тя минаваше толкова често към кухнята и обратно, натоварена с кошове пране, та Саманта не можа да се отърве от подозрението, че тайно е измъкнала от шкафовете чисто бельо, за да има с какво да се занимава.
Когато слезе отново във фоайето, уж за да върне една книга в кабинета, се появи лично мисис Филпот. Бетси беше почистила облицовката на стената така основно, че под позлатата ясно се виждаха жилките на дъбовата дървесина.
— Какво правиш, за Бога? — попита остро икономката и Саманта се стресна. Но вместо да укори момичето за грешката му, мисис Филпот изтръгна парцала от ръката му и собственоръчно затърка в обратната посока. — Винаги се лъска по линията на жилките, не обратно.
Саманта не пропусна да отбележи, че докато лъскаше, мисис Филпот многократно долепи ухо до вратата към библиотеката.
Когато слънцето залезе, болногледачката и прислужниците вече бяха престанали да се преструват, че работят. Саманта седеше на най-долното стъпало, опряла брадичка върху ръцете си, слугите бяха насядали по пейките и по другите стъпала. Някои дремеха, но повечето седяха в напрегнато очакване, пукаха с пръсти и тихо си шепнеха.
Когато вратите най-сетне се разтвориха без предупреждение, всички скочиха. Шестима облечени в черно мъже излязоха и тихо затвориха вратата зад себе си.
Саманта се надигна и се вгледа в сериозните им лица. Макар че повечето се опитаха да избегнат търсещия й поглед, най-дребният, слабичък мъж с любезни сини очи и късо подрязани бакенбарди, я погледна открито в лицето и мрачно поклати глава.
— Толкова съжалявам — прошепна той.
Саманта се отпусна отново на стъпалото с чувството, че някой е стиснал сърцето й в юмрук и е изстискал всичката кръв. Досега не знаеше колко голяма е била надеждата й.