Сякаш от нищото изникна покрусеният Бекуит, за да придружи лекарите до изхода. Саманта се изправи с мъка и втренчи поглед в непроницаемия махагон на вратата към библиотеката.
Мисис Филпот се вкопчи с безкръвни пръсти в дървеното топче на най-долния стълб на парапета. Всяка надежда и енергия я бяха напуснали и на тяхно място личеше трогателна несигурност.
— Сигурно е много гладен. Дали да не му занеса…
— Недейте — отговори твърдо Саманта, припомнила си предупреждението на Бекуит. Щом има пътища, които мъжът трябва да извърви сам, ние сме длъжни да стоим настрана, каза си тя. — Не бива. Той сам ще ни повика, когато е готов.
Когато слънцето залезе и премина във вечерен здрач, а после и в кадифената чернота на пролетната нощ, Саманта започна да съжалява за великодушието си. Минутите, които се влачеха като охлюви, докато лекарите преглеждаха Гейбриъл, сега летяха с крила от черна кожа. Един след друг слугите ставаха и се разотиваха по стаите си, неспособни да понасят повече оглушителната тишина в библиотеката. Макар че никой от тях не го признаваше, всички предпочитаха да чуят трясък от разбито стъкло, придружен от грозни проклятия.
Саманта беше последната, която се оттегли. Предаде се едва след като смъртнобледият Бекуит й пожела лека нощ. Само след минута беше в спалнята си, навлече нощницата и сплете косата си, но не можа да понесе мисълта, че ще се сгуши в удобното си легло с бяло лакирани табли, докато Гейбриъл е затворен сам в библиотеката.
Докато ходеше напред-назад, гневът й растеше. Бащата на Гейбриъл сигурно е знаел каква ще е присъдата. Защо не беше придружил лекарите? Присъствието му щеше да смекчи смъртоносния удар, който бяха дошли да нанесат.
Ами майката на Гейбриъл? Къде беше тя? Нейното равнодушие беше непростимо. Колко ли жестокосърдечна беше тази жена, та бе оставила сина си под грижите на прислужници и непознати!
Саманта спря пред сандъка в ъгъла, където беше скрила писмата на бившата годеница. Дали в някое тайно ъгълче на сърцето си Гейбриъл не беше хранил надеждата, че щом си възвърне зрението, ще си върне и изгубената любов? Дали сега тъгуваше и за загубата на тази мечта?
Часовникът във фоайето удари кръгъл час. Саманта се облегна на вратата и преброи ударите. Дванайсет.
Ами ако Бекуит се беше излъгал? Ами ако някои пътища бяха толкова тъмни и опасни, че не можеха да се извървят без подкрепяща ръка? Даже да беше ръката на непозната жена.
Тя грабна с треперещи пръсти металния свещник и се измъкна безшумно от стаята. Беше вече на половината път, когато се сети, че е забравила очилата. Свещта хвърляше призрачни сенки по стените, докато бавно прекоси фоайето. Тишината беше по-потискаща от мрака. Това не беше мирното дишане на спяща къща, а потискащата тишина на дом, застинал в напрегнато очакване. Потискаше я не толкова липсата на шумове, колкото властното присъствие на страха.
Вратата към библиотеката беше все така затворена. Саманта сложи ръка на бравата, очаквайки да я намери заключена. Ала вратата се отвори, без дори да изскърца.
Изведнъж я връхлетя истински потоп от полуоформени впечатления: догарящият огън в камината, който въпреки това пращеше бодро; празната чаша до почти празната бутилка шотландско уиски в ъгъла на писалището; документите, разпръснати по пода, сякаш някой ги бе помел от масата в пристъп на гняв.
В крайна сметка всички тези впечатления бяха заличени от гледката на Гейбриъл, който повече лежеше, отколкото седеше на стола зад писалището с пистолет в ръка.
9
Скъпа моя Сесили,
Съмнявам се, че ще ми трябва цяло десетилетие, за да изтръгна името си от сладките ти устни. Десет минути насаме с теб под лунната светлина ще са достатъчни…
— Хвалех се пред приятелите си, че съм способен да заредя пистолета със затворени очи. Предполагам, че съм бил прав — произнесе провлечено Гейбриъл, докато изсипваше барут в дулото на оръжието от кожената торбичка. Макар че в бутилката до лакътя му бяха останали не повече от три пръста уиски, ръката му беше толкова спокойна, че не разсипа и прашинка барут.
Докато той натъпкваше заряда с тънка желязна пръчка, Саманта наблюдаваше като прикована движенията на ръцете му и се възхищаваше на грацията, сръчността и пестеливите им движения. Неволно си представи как ще се усещат върху кожата на жена и се разтрепери. Тази жена можеше да е тя.
За да се отърси от магията, тя направи няколко енергични крачки към писалището.
— Не ми се иска да говоря за това, милорд, но не смятате ли, че в ръката на сляп човек пистолетът е опасна играчка?