— Точно там е проблемът, нали? — Той се облегна назад и палецът му се плъзна почти нежно по спусъка на зареденото оръжие.
Въпреки небрежната поза Саманта усещаше напрежението му съвсем ясно. Вече не приличаше на съвършения джентълмен от преди няколко часа. Жакетът беше небрежно хвърлен върху един бюст наблизо, шалчето висеше развързано на силната му шия. Няколко кичура златнокафява коса се бяха изплъзнали от опашката на тила. Невиждащите очи блестяха трескаво.
— Предполагам, че новините, които чухте, не са ви харесали — рече Саманта и седна предпазливо на най-близкия стол.
Той извърна глава, сякаш следеше движенията й, и насочи дулото на пистолета в противоположната посока.
— Можете да го кажете и по-просто: Не е това, на което се надявах.
Тя се постара следващите й думи да прозвучат безгрижно.
— Когато човек получи лоши вести, по-добре е да застреля приносителя, отколкото себе си.
— Имам на разположение само един куршум. Беше ми трудно да реша кой от господата медици го заслужава най-много.
— Никаква ли надежда не ви оставиха?
Гейбриъл поклати глава.
— Нито трошица. Всъщност не. Един от тях — мисля, че се казваше доктор Джили, — издрънка нещо в смисъл, че след силен удар понякога зад очите се събирала кръв. В Германия се натъкнали на случай, при който зрението се върнало, защото кръвта се разнесла. Но колегите му го наругаха и той призна, че не знае нито един случай на излекуване след шест месеца слепота.
Саманта беше твърдо убедена, че доктор Джили е мъжът с добрите очи, който бе изразил съчувствията си.
— Толкова съжалявам — произнесе тихо тя.
Думите, които последваха, бяха толкова сурови, че я сковаха.
— Не ми трябва вашето съжаление, мис Уикършъм.
Въпреки това намери сили да му отговори, както заслужаваше.
— Знам, че не ви трябва. Вие самият се съжалявате предостатъчно.
За момент устните му потрепнаха, сякаш щеше да се усмихне. Ръката му се протегна и предпазливо остави пистолета на кожената подложка за писане. Саманта го погледна с копнеж, но не посмя да го вземе. Макар и полупиян, макар и сляп, рефлексите му бяха двойно по-бързи от нейните.
Гейбриъл намери опипом бутилката с уиски, изля остатъка в чашата си и я вдигна в подигравателен тост.
— Пия за съдбата, изменчивата госпожа, чието чувство за справедливост не е по-силно от чувството й за хумор.
— Справедливост ли? — повтори смаяно Саманта. — Нима мислите, че си заслужавате загубата на зрението? Защо? Защото сте герой?
Гейбриъл остави чашата толкова рязко, че уискито пръсна над ръба.
— Не съм герой, по дяволите!
— О, разбира се, че сте!
Саманта изброи с лекота всички фактори, довели до раняването му — по-точно онова, което беше прочела в „Таймс“ и „Газет“, където събитията бяха описани подробно.
— Пръв сте забелязали стрелеца на голямата мачта на „Редут“. Когато той се прицелил в Нелсън, сте го предупредили с вик и сте се затичали към него, без да мислите за собствената си сигурност.
— Но не се справих, нали? — Гейбриъл вдигна чашата до устните си и я изпразни на един дъх. — Той също не се отърва.
— Само защото ви е улучил шрапнел и сте паднали, преди да стигнете до него.
Гейбриъл помълча малко и попита тихо:
— Знаете ли кое беше последното, което видях, когато вече лежах на палубата и се задушавах от миризмата на собствената си кръв? Видях как куршумът се заби в рамото на генерала. Видях учуденото му изражение. После лицето му се разкриви от болка и той рухна на дъските. Тогава всичко стана червено… и накрая черно.
— Не вие сте натиснали спусъка. Не вие сте го убили. — Саманта се приведе напред и продължи настойчиво — Вие спечелихте битката. Смелостта на Нелсън и жертвата на хора като вас донесоха победата над французите. Те се опитваха да завладеят нашата страна, но вие им дадохте да разберат кой е истинският господар на моретата и ще бъде вечно.
— Тогава може би трябва да благодаря на бога, че ми е позволил да принеса такава жертва. Само си помислете какъв късмет имаше Нелсън. Вече бе пожертвал за краля и родината едно око и една ръка, но трябваше да даде и живота си. — Гейбриъл се изсмя безрадостно и отметна глава назад. Изведнъж заприлича толкова силно на мъжа от портрета, че сърцето на Саманта спря да бие. — Вие ме учудвате, мис Уикършъм! Кой би помислил, че в слабичките ви гърди бие сърце на романтичка?
Тя прехапа устни, защото се изкуши да му напомни, че тази сутрин не бе определил гърдите й като „слабички“, когато ги докосна.
— Не смейте да ме обвинявате в сантименталност! Аз не крия стари любовни писма в чекмеджето на писалището си, нали?