— Туш — промърмори той и смехът му угасна. Пръстите му отново се сключиха около пистолета, минаха по контурите му с нежността на любовник. Когато отново заговори, в гласа му нямаше и следа от подигравка. — И какво, според вас, трябва да направя? Знаете не по-зле от мен, че в нашето общество няма място за слепци. Те или просят по улиците, или ги затварят в лудницата. За семейството си ще бъда само тежък товар и обект на съчувствие. Както и за всички други, имали нещастието да ме обикнат.
Саманта се облегна назад, обзета от ледено спокойствие.
— Тогава защо просто не се застреляте и веднъж завинаги не сложите край? Щом свършите, ще повикам мисис Филпот да избърше кръвта.
Лицето на Гейбриъл стана пепелносиво, пръстите му стиснаха по-здраво смъртоносното оръжие.
— Хайде, стреляйте — подкани го тя и продължи с твърд глас: — Но мога да ви уверя, че единственият, който ви съжалява, сте самият вие. Някои мъже още не са се върнали от войната, други никога няма да се върнат. Стотици и хиляди загубиха ръце и крака. Сега лежат по улиците и просят, униформите и гордостта им са на парцали. Подиграват им се, ритат ги и единствената надежда, която им остава, е някой минувач да прояви християнска любов към ближния и да им подхвърли едно пени. През това време вие седите тук и се цупите, заобиколен от лукс, обкръжен от слуги, които бързат да изпълнят всяко ваше желание и ви обожават, сякаш сте кралят-слънце. — Саманта стана, благодарна, че той не можеше да види сълзите, които капеха от очите й. — Прав сте, милорд. Онези мъже са герои, не вие. Вие сте само един жалък страхливец, който се страхува да умре, но още повече се страхува да живее!
В този момент той можеше да вдигне пистолета и да я простреля. Тя го очакваше, но изобщо не си представи, че той ще стане и ще заобиколи писалището. Макар че крачките му бяха сигурни като ръцете, изпитият алкохол придаваше на движенията му скованост и дори леност. Тя беше повярвала, че тигърът, който я бе посрещнал във Феърчайлд Парк, вече не съществува, но сега й стана ясно, че през цялото време е дебнал зад тежките ресници, които закриваха очите му — дебнал е и е чакал да дойде моментът, когато отново ще се нахвърли върху плячката.
Той посегна към нея и ноздрите му потрепериха. Саманта можеше да му избяга лесно, но нещо в лицето му я прикова на място. Той я сграбчи грубо за раменете и я обърна към себе си.
— Вие не сте съвсем искрена с мен, нали, скъпа мис Уикършъм? — От уплаха сърцето й спря, но той продължи: — Не сте избрали тази професия поради християнското си съчувствие към ближния. Загубили сте някого във войната, нали? Кой е той? Баща ви? Или брат ви? — Когато сведе глава, топлият дъх на уиски опари лицето й и тя изведнъж се почувства пияна и свободна като него. — Или може би любимият ви? — Думата излезе от устата му едновременно подигравателна и нежна.
— Ще ви кажа само, че вие не сте единственият, който трябва да плаща за греховете си.
— Какво знае за греха една мухлясала пазителка на добродетелта като вас?
— Повече, отколкото подозирате — пошепна тя и извърна лице.
Носът му докосна меката й буза и тя не можа да каже дали това беше по невнимание или нарочно. Без дебелите рамки на очилата се чувстваше ужасно ранима.
— Искате да ме убедите да продължа да живея, но не ми казвате защо трябва да го направя. — Той я раздруса леко и хватката беше груба като гласа му. — Можете ли, мис Уикършъм? Можете ли да ми кажете поне една причина, поради която трябва да продължа да живея?
Саманта не знаеше дали е в състояние да го направи. Ала когато обърна глава да отговори, устата й се удари в неговата. В следващия миг той вече я целуваше, притискаше устните си в нейните, милваше я с езика си, докато тя отвори своята уста с дрезгав звук — наполовина стон, наполовина изохкване. Решен да приеме капитулацията си, той я привлече към себе си. Устата му имаше вкус на уиски, на желание и опасност.
Очите й се затвориха бавно. По-добре да е сляпа като него. В примамливия мрак усещаше само ръцете, които я държаха, само горещината на устата му. Чуваше само дрезгавата мелодия на стоновете му, които замайваха сетивата й. Когато горещият му език се втурна в меките дълбини на устата й, ударите на сърцето й се ускориха, кръвта зашумя силно в ушите й и заглуши повика на разума. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, притиснаха я към тялото му, докато гърдите й се опряха в коравата му гръд. Тя обгърна раменете му и се опита да отговори на отчаяната атака на устата му.
Как да го спаси, като не можеше да спаси сама себе си?