— Бог ми е свидетел, че бих искал да не съм. Така поне нямаше да усещам това дяволско бучене в главата си.
Огледът й показа, че случилото се през нощта не беше минало безследно покрай него. Макар да се бе преоблякъл, бузите му бяха покрити със златисти косъмчета. Кожата около белега беше опъната и бледа, сенките под очите изглеждаха по-дълбоки от обикновено.
Лаконичната небрежност от снощи беше изчезнала. Вместо нея личеше скованост, която почиваше не толкова на церемониалност, колкото на крайно неприятните последствия от нощта, които го измъчваха при всяко движение на главата.
— Седнете, моля. — След като Саманта се отзова на поканата, той продължи: — Съжалявам, че ви повиках толкова рано. Ясно ми е, че ви попречих да си съберете багажа.
Учудена, Саманта отвори уста да възрази, но той не й позволи да го стори. Продължи да говори, докато пръстите му си играеха с месинговата дръжка на ножчето за писма.
— Не мога да ви обвиня, че искате да си отидете. Поведението ми миналата нощ беше непростимо. Много ми се иска да го припиша на алкохола, но се боя, че вината е повече на лошото ми настроение и на осъдителната липса на трезва оценка. Вие може би мислите друго, но аз искам да ви уверя, че нямам навика да натрапвам вниманието си на жените от персонала.
Саманта усети болезнено пробождане в сърцето. Беше забравила, че за него тя е само част от персонала. Нищо повече.
— Сигурен ли сте, милорд? Един ден мисис Филпот ми разказа какво сте направили с някакво младо слугинче на задната стълба…
Гейбриъл се обърна рязко към нея и вирна брадичка.
— За бога, тогава едва бях навършил четиринайсет години! И ако си спомням добре, не аз, а Мюзет… — Той млъкна изведнъж, разбрал, че тя нарочно го провокира.
— Не е нужно да имате угризения на съвестта, милорд — увери го тя и намести очилата си. — Аз не съм жадна за любов стара мома, която си въобразява, че всеки мъж иска да я прелъсти, нито съм болна от любов дебютантка, която припада след първата открадната целувка.
Лицето на Гейбриъл се вкамени, но той не каза нищо.
— Що се отнася до мен — продължи Саманта с лекота, каквато не изпитваше, — ще се постарая да се държа така, сякаш онази малка недискретност снощи не се е случила. Най-добре е и вие да я забравите. А сега ви моля да ме извините — заключи тя и стана от стола. — Ако това не е било повод да ме уволните, чакат ме много задължения.
— Искам да останете — изрече рязко той.
— Какво казахте?
— Искам да останете — повтори той. — Нали твърдите, че сте била гувернантка? Е, добре, имам нужда от учителка.
— И на какво ще ви уча, милорд? Макар че маниерите ви не са особено добри, разбира се, доколкото аз мога да преценя, не вярвам да имате проблеми със смятането иди с правописа.
— Искам да ме научите как да живея при така създалите се обстоятелства. — Той вдигна двете си ръце към тавана и Саманта видя съвсем ясно как пръстите трепереха. — Искам да ме научите какво означава да живея като слепец.
Саманта падна тежко на стола си. Гейбриъл Феърчайлд не беше от мъжете, които молеха. Въпреки това тази сутрин беше забравил гордостта и бе разголил душата си пред нея. Мина доста време, преди да си възвърне дар слово.
Изтълкувал колебанието й като скептичност, той продължи:
— Не мога да обещая, че ще бъда търпелив и добродушен ученик, но ще положа всички усилия, за да успея. — Стисна ръце в юмруци и изрече през зъби: — Като се има предвид досегашното ми поведение, разбирам, че нямам право да ви моля за каквото и да било, но…
— Ще го направя — прекъсна го тихо тя.
— Наистина ли?
— Да. Но ви предупреждавам, че ще бъда много строга учителка. Ако не ме слушате, ще ви се карам.
На устните му заигра усмивка.
— А ще ме биете ли с пръчка?
— Само когато сте безсрамен. — Саманта отново се изправи. — А сега ви моля да ме извините. Трябва да се подготвя за уроците ни.
Вече беше почти на вратата, когато Гейбриъл каза още нещо.
— За миналата нощ…
Тя се обърна бързо, благодарна, че той не можеше да види искрите на надежда в очите й.
— Да?
В сериозното му лице нямаше и следа от подигравка.
— Обещавам ви, че подобно достойно за съжаление поведение никога няма да се повтори.
Макар да имаше чувството, че в стомаха й е заседнала желязна топка, Саманта намери сили да му отговори развеселено:
— Много добре, милорд. Значи мисис Филпот и всички други лица от женски пол в къщата вече ще спят по-спокойно.
След обяда Саманта помоли Гейбриъл да се яви при нея. Нарочно избра за първия им урок слънчевия приемен салон, защото беше на мнение, че просторното помещение е най-подходящо за плановете й. Сияещият Бекуит доведе Гейбриъл в салона и се оттегли с многобройни поклони. Преди да затвори вратата, той погледна Саманта и тя беше готова да се закълне, че й е намигнал. Естествено, ако го попиташе, той щеше да го оспори и да обясни, че в окото му е попаднала прашинка.