— Сигурно не би проявил такава смелост, ако умната млада дама не го е снабдила с омагьосан меч и кълбо конец, за да намери изхода — напомни му Саманта. — Ако бяхте на мястото на Тезей, какво възнаграждение бихте поискали?
„Целувка.“
Отговорът дойде сам на устните на Гейбриъл и изопна нервите му. Вече започваше да съжалява за благородното обещание, което й бе дал тази сутрин. Само ако чувственият дрезгав смях на болногледачката му не беше в такова противоречие със строгата й добродетел…
Може би беше добре, че не можеше да я види. Ако виждаше устните й, щеше непрестанно да си припомня колко прекрасно беше да ги целува.
Тази сутрин бе прекарал няколко часа в размишления какъв е цветът на устните й. Дали бяха нежнорозови като вътрешната страна на бисерна мида, наполовина скрита в пясъка? Или бяха наситенорозови като диво цвете, израсло във ветровитото тресавище напук на всички несгоди? А може би бяха кораловочервени като екзотичен плод, който залива със сладост езика и сетивата? Всъщност какво значение имаше цветът, след като той вече знаеше, че устните й са пълни и сладки, перфектно оформени за насладата от целувката?
— О, аз знам с какво, да ви възнаградя! — извика тя, когато той не отговори. — Ако се упражнявате усилено, много скоро ще добиете такава сръчност, че вече няма да имате нужда от мен.
Макар че прие шегата й с мрачна усмивка, Гейбриъл неволно се запита дали този ден наистина щеше да дойде.
Саманта отиде при него през нощта. Не му трябваха нито светлина, нито цветове, само чувства: лимоновата сладост на аромата й, копринената гладкост на разпуснатата коса, която се плъзгаше примамливо по голата му гръд, дрезгавите й стонове, докато притискаше мекото си тяло към неговото.
Тя целуна крайчето на ухото му, устните й помилваха неговите, брадичката му, върха на носа… той простена сладостно. Топлият й дъх пареше лицето му и той усети миризма на гнила пръст, твърде дълго съхранявано месо и влажни чорапи, окачени да съхнат над огъня.
— Какво, по дяволите… — Гейбриъл размаха ръце и отстрани от лицето си космата муцунка.
Изумен, той седна в леглото и разтърка силно очите и устата си. Замъгленият му от съня мозък имаше нужда от няколко секунди, за да проумее факта, че вече не е нощ, а сутрин — а косматото същество в леглото му в никакъв случай не е болногледачката му.
— Господи, колко е хубаво! — извика Саманта някъде от другия край на леглото и в гласа й прозвуча гордост. — Едва се запознахте, а ето че малкият ви прие в сърцето си!
— Какво е това, по дяволите? — попита сърдито Гейбриъл, опитвайки се да разбере какъв театър му разиграваха пак. — Да не е кенгуру? — И изохка от болка, когато натрапникът скочи върху измъчените му слабини. Саманта избухна в смях.
— Не ставайте глупав! Това е само едно прекрасно малко коли. Вчера минах покрай колибата на лесничея, кучето изскочи навън и ме поздрави много сърдечно. Веднага разбрах, че е много подходящо за нашата цел.
— Каква цел? — осведоми се мрачно Гейбриъл, опитвайки се да държи настрана скачащото върху него кученце. — Сигурно за неделното печено?
— Естествено, че не! — извика възмутено Саманта и изтръгна животинчето от ръцете му. Последва нежен шепот и Гейбриъл съвсем правилно заключи, че тя е прегърнала малкото чудовище и го гушка. — Сладкото малко коли не може да послужи за неделно печено, нали? О, не, не, не и нашето малко сладко кученце!
Гейбриъл се отпусна обратно във възглавниците и поклати глава. Кой би помислил, че острият език на мис Уикършъм може да изрича такива глупости? Е, поне не виждаше как тя милва немирното кученце по мекото коремче или трие лице в косматата му муцунка. Чувството, което го обзе, му беше толкова чуждо, че му трябваше цяла минута, за да го нарече с истинското му име. Той ревнуваше! Ревнуваше от някакво си малко куче със сплъстена козина и миризма на гнило от устата!
— Хайде, стига толкова — изсъска Гейбриъл, когато милувките се проточиха безкрайно. — Ще хванете бълхи. Или френската болест — добави мрачно той.
— Не се притеснявайте за бълхи. Помолих Питър и Филип да го изкъпят хубаво в едно от старите ведра на Мег на двора.
— Ако питате мен, мястото му е там.
— Но така ще се лишите от компанията му. Когато бях малка, до нас живееше възрастен мъж, който бе изгубил зрението си. Имаше малък териер, който ходеше навсякъде с него. Двамата с лакея излизаха на разходка, а териерът тичаше напред, разбира се, на каишка, и показваше на господаря си кога да заобикаля стърчащи камъни или локви. Веднъж старецът изхвърлил пламтящи въглени от камината на килима, кучето се разлаяло и повикало прислугата.