Сякаш бе очаквало да чуе точно тази дума, малкото куче в ръцете й нададе силен лай. Гейбриъл се стресна.
— Ама че умно животинче. Макар че според мен няма нищо лошо в това да изгориш в собственото си легло. Сигурно бедният старец накрая е бил не само сляп, но и глух?
— Исках да ви кажа, че кучето беше верен спътник на слепия старец, докато той почина. Лакеят му разказа на нашата прислужница, че кучето седяло дни наред пред семейната гробница и очаквало любимият му господар да излезе. — Гласът й прозвуча приглушено, сякаш беше скрила лице в кучешката козина. — Нима това не е най-трогателната история, която сте чували някога?
Гейбриъл се заинтересува много повече от факта, че семейството на Саманта е било достатъчно богато, за да има прислужница. Ала когато я чу да подсмърча и да търси кърпичката си, той разбра, че е загубил. Когато болногледачката му ставаше сантиментална, той нямаше никакъв шанс срещу нея.
— Е, добре — въздъхна той, — щом толкова държите да имам куче, не можете ли поне да ми намерите някое истинско? Да речем някое ирландско вълчо куче, или може би дог?
— Много са тромави. Това мъниче ще ви следва навсякъде. — За да го увери в правотата си, тя отново сложи кучето в скута му.
Козината на малкото коли миришеше на лимонова трева — лакеите сигурно го бяха изкъпали с любимия сапун на Саманта. Немирното кученце се изтръгна от ръцете му и се втурна към края на леглото. Намери пръстите му под одеялото и ги загриза с доволно ръмжене. Гейбриъл оголи зъби и изръмжа в отговор.
— Как ще го наречете? — попита Саманта.
— Мисля, че името не е подходящо за дамски уши — отговори той и освободи пръста си от кучешките зъби.
— Какъв упорит малък герой — изрече възхитено тя, когато кучето тупна на пода. То повлече със себе си и завивката и Гейбриъл побърза да я дръпне обратно. Само няколко сантиметра и мис Уикършъм щеше да се убеди в шокиращото въздействие на съня, от който го бе разбудила, и на нежностите, с които даряваше кучето.
— Права сте, малкият е упорит и не е научен да се подчинява — кимна той. — Ужасен инат. Не се поддава на възпитание, нито някой може да му угоди. Решен е да налага своята воля, даже ако това означава да прескочи желанията на всички останали. Затова мисля да го нарека… — Гейбриъл помълча малко, наслаждавайки се на изпълненото с очакване мълчание на Саманта. — Да, ще го нарека Сам.
През следващите дни Гейбриъл имаше предостатъчно възможности да нарича кучето с всички възможни имена, само не и с онова, което му беше дал. Вместо послушно да върви напред, за да го предупреждава за препятствия и евентуални опасности, кученцето непрекъснато описваше кръгове около него, мушеше се между краката му и изтръгваше бастуна от ръката му. Сигурно болногледачката му хранеше много лоши чувства към него, след като му беше натрапила това адско същество.
Въпреки всичко кучето изпълняваше съвестно основното си задължение — то беше негов постоянен спътник. Където и да отидеше Гейбриъл, тупкането на меките лапички по паркета или мраморния под винаги го следваше. Вече не се налагаше лакеите да метат трапезарията след обяда на господаря. Сам седеше нащрек и улавяше всяка паднала хапка още във въздуха. Когато Гейбриъл си лягаше, леглото му вече беше заето от топло кълбо козина.
Нощем кучето се настаняваше до тила му и захъркваше в ухото му. Една нощ Гейбриъл не можа да понесе постоянното пухтене и въртене, грабна одеялото си и се изнесе да спи в салона.
На сутринта се събуди само за да открие, че кучето е изчезнало. За съжаление с него бяха изчезнали и най-добрите му ботуши.
Вбесен, той слезе бързо по стълбата, използвайки бастуна си, за да проверява стъпалата. В действителност беше много горд с напредъка си и искаше да впечатли Саманта с новите си умения. За съжаление елегантният бастун не го предупреди за топлата локва в подножието на стълбището.
Гейбриъл вдигна крак в тънък чорап и се опита да проумее какво се е случило. Отметна глава назад и извика гневно:
— Сам!
На вика му се отзоваха и кучето, и болногледачката. Кучето описа три кръга около господаря си, лаейки радостно, а Саманта извика:
— Олеле майчице! Страшно съжалявам! Филип трябваше да го изведе в градината. Или може би Питър?
Гейбриъл изрита сърдито кучето и се обърна в посока към гласа й. Мокрият му чорап издаваше неприятен шум при всяка стъпка.
— Хич не ме е грижа дали лично архиепископът е трябвало да пристигне от Лондон, за да изведе малкото зверче в градината. Не го искам нито минута повече. Не понасям да се мотае в краката ми. — Посочи с пръст към вратата, макар да се притесняваше, че е сбъркал посоката, и изкрещя: — Не го искам вече в дома си!