— О, недейте така. Малкият не е виновен. Вината е само ваша. Защо се разхождате из къщата по чорапи?
— Ако благоволите да ме изслушате, ще ви обясня, че когато поисках да обуя ботушите, приготвени от Бекуит, намерих само единия — изрече с треперещ от гняв глас той. — Десният ми ботуш е изчезнал по тайнствен начин.
В този миг откъм вратата прозвуча мъжки глас, пресекващ от възбуда:
— О, няма да повярвате, мис! Вижте само какво изрови току-що градинарят!
11
Скъпа моя Сесили,
Вероятно плахостта ми попречи да говоря така смело, както възнамерявах — искам те завинаги…
— Какво е? — попита Гейбриъл, обзет от неприятно предчувствие.
— О, нищо — отвърна бързо Саманта. — Питър пак прави глупости.
— Не е Питър, а Филип — поправи я Гейбриъл.
— Как винаги ги разпознавате? — попита тя, искрено учудена. Самата тя много рядко различаваше близнаците.
— Питър използва само капки розова вода за тоалета си, докато Филип буквално се облива с нея с надеждата Елси да му обърне внимание. Не е нужно да имам очи, за да знам, че в момента лицето му е червено като майска роза. Какво носиш, момче? — попита направо той, обърнат към младия лакей.
— Нищо важно, милорд — увери го Саманта. — Просто един огромен… морков. Защо не го занесеш в кухнята на Етиен, за да го използва за обяда, Филип?
Объркването на прислужника личеше ясно по гласа му.
— Прилича ми по-скоро на стар ботуш. Питам се само кой го е изгризал и го е захвърлил в градината…
Като си припомни колко елегантна и гъвкава беше коринтската кожа на ботушите му, Гейбриъл не можа да потисне стона си. Когато най-сетне овладя гласа си, той изрече тихо и заплашително:
— Ще ви улесня максимално, мис Уикършъм. Или ще си отиде кучето — той се наведе към нея и вдъхна дълбоко ментовия й аромат, — или вие.
Саманта се намръщи неодобрително.
— Е, добре, щом непременно държите да го махнете. Филип, моля те, би ли изнесъл Сам навън?
— Разбира се, мис. А какво да правя с това?
— Ще го върнем на законния му собственик.
Преди Гейбриъл да е осъзнал какво означаваха думите й, калният ботуш го улучи в гърдите.
— Благодаря — изрече сковано той и го отдалечи от чистата си риза. После, размахвайки бастуна, се обърна и закрачи обратно към стълбата. Ала достойното му оттегляне бе осуетено, когато стигна до първото стъпало една крачка по-напред, отколкото смяташе. Стана му зле, когато усети, че десният му чорап се намокри също като левия.
Усещайки развеселения поглед на мис Уикършъм в гърба си, той изкачи стъпалата, стараейки се да не издава твърде отчетливи шумове с мокрите си чорапи.
Гейбриъл нахлупи възглавницата на главата си, но гъшият пух не беше в състояние да заглуши жалния вой, който проникваше необезпокоявано през прозореца на спалнята му. Воят беше започнал точно в мига, когато положи глава на възглавницата и очевидно нямаше да престане до разсъмване. Кучето виеше така, сякаш сърцето му беше разбито.
Гейбриъл се обърна по гръб и метна възглавницата по посока на прозореца. В останалата част на къщата цареше неодобрителна тишина. Мис Уикършъм сигурно лежеше спокойно под завивките си и спеше съня на праведниците. Представяше си я с всички подробности: копринената коса разпростряна като ветрило по възглавницата, нежните като цветчета устни се отваряха с всяко дихание. Но дори в неговата фантазия крехките й черти бяха засенчени от тъмни следи.
Сигурно е измила аромата на лимон от кожата си, преди да си легне, продължи мрачните си размишления Гейбриъл, и сега излъчва само собствената си сладка миризма. Тя беше по-наситена и по-замайваща от всеки парфюм, обещаваше градина от земни удоволствия, на които никой мъж не би могъл да устои.
Гейбриъл въздъхна тежко. Тялото му се гърчеше от възбуда и копнеж. Ако кучето не млъкнеше скоро, щеше да зареве и той.
Отметна завивката, стана и отиде до прозореца. Докато търсеше резето, в палеца му се заби тресчица.
— Шшт! Млъкни! — изсъска той в празнотата под прозореца си, след като успя да го отвори. — За бога, млъкни най-после!
Воят на кучето изведнъж прекъсна. Чу се скимтене, изпълнено с надежда, след това настъпи тишина.
Гейбриъл въздъхна облекчено и се върна в леглото.
Воят започна отново, този път още по-жален отпреди.
Гейбриъл скочи, затвори прозореца, върна се до леглото си и затърси опипом халата си, обикновено окачен на таблата. Излезе от спалнята си, без да се сети за бастуна.
— Пада им се, ако се строполя по стълбата и си счупя врата — мърмореше си злобно той, докато предпазливо слизаше стъпало по стъпало. — Кучето със сигурност няма да лае на гроба ми, най-много да направи нещо друго. Ще ида да кажа на лесничея просто да го застреля.