След като се спъна в една отоманка и си удари глезена в извития крак на един скрин, той най-сетне успя да вдигне резето на една от вратите, които извеждаха на терасата.
Когато отвори, хладният нощен въздух помилва нежно сгорещената му кожа и той се поколеба. Не смееше да изложи обезобразеното си лице на безмилостната лунна светлина.
Ала жалният вой не преставаше. Трябваше да намери кучето. А и откъде можеше да знае, че тази нощ имаше луна?
Прекоси бавно терасата. Много от каменните плочи бяха разхлабени и в стъпалата му се впиваха ситни камъчета. Слезе в градината и тръгна по влажната трева, следвайки кучешкия вой. Почти го достигна, когато Сам внезапно престана да вие. Нощта стана толкова тиха, че той чу далечното квакане на жаба и собственото си дишане.
Гейбриъл се отпусна на колене и опипа земята пред себе си.
— Ти, проклето псе, къде си се скрило? Когато не искам да те виждам, непрекъснато подскачаш около мен, а сега…
Някакъв храст наблизо изшумоля, между клоните изскочи кълбо козина и се хвърли в ръцете му като изстреляно от оръдие. Скимтейки възбудено, кученцето се изправи на задните си крака и прещастливо облиза лицето му.
— Няма нищо, няма нищо — промърмори той и вдигна треперещото телце на ръце. — Нямаме причини да ставаме сантиментални, нали? Всичко, което искам, е да се наспя като хората.
Без да пуска кучето, Гейбриъл се изправи и се запъти обратно към къщата и към своята спалня. Едно трябваше да признае: с малкото топло телце в ръцете му нощта не беше толкова тъмна, а пътят беше много по-кратък.
На следващия ден дори Саманта не посмя да каже нищо, когато Гейбриъл слезе за закуска със Сам по петите. Макар да продължи да се оплаква, че кучето постоянно му се пречка в краката, тя видя, че когато се чувстваше ненаблюдаван, работодателят й си играе с кучето, чеше го зад ушите или му избира особено вкусни късчета от яденето си.
В края на седмицата Гейбриъл се справяше успешно с лабиринта от мебели, без да се удря в краката на масите и без да блъска мраморните статуйки и порцелановите овчарки. Много доволна от напредъка му, Саманта реши, че е дошло времето за следващия урок.
Вечерта Гейбриъл се разхождаше нервно пред заключените врати на трапезарията. Стомахът му къркореше и той се чувстваше като тигър в клетка. Беше слязъл долу в обичайния час, ала заекващият Бекуит го уведоми, че вечерята ще се забави, затова трябвало да чака пред вратата, докато го повикат.
Гейбриъл стисна бастуна си и сложи ухо до вратата. От време на време от трапезарията се чуваше шумолене и тракане на съдове, които събуждаха любопитството му. Неприятното предчувствие и гладът му се засилиха, когато долови тихия, но енергичен глас на болногледачката си.
Гейбриъл се опита да разбере какво казваше тя и изобщо не усети, че Бекуит се е приближил до вратата. Когато двете крила се отвориха тържествено, той полетя устремно напред и едва не падна на носа си.
— Добър вечер, милорд — поздрави Саманта някъде вляво от него и той долови съвсем ясно нежната ирония в гласа й. — Надявам се, че ще ми простите това малко закъснение. Търпението ви е във висша степен похвално.
Гейбриъл смръщи чело, опря се на бастуна и се опита да запази достойнството си.
— Вече се питах дали пък не сте замислили среднощна вечеря. Или може би ранна закуска. — Той наклони глава, но не чу добре познатото скимтене, което придружаваше всяко хранене. — Какво направихте със Сам? Много ли е, ако изразя надеждата да го видя на масата на сребърна табла с ябълка в муцуната?
— Тази вечер Сам ще се храни с прислугата. Не се притеснявайте за него. Питър и Филип обещаха да му приготвят достатъчно за ядене. Надявам се, няма да ми се разсърдите, че го прогоних от салона, но мисля, че е крайно време отново да се подчиним на принудите на обществото. — Усмивка стопли гласа й. — Помолих да застелят масата с покривка от снежнобял лен. Сложили сме три сребърни свещника, във всеки от тях горят по четири бели восъчни свещи, които разпръскват светлина върху най-финия порцелан, най-хубавите чаши и най-тежките сребърни прибори на мисис Филпот.
Без да напряга особено фантазията си, Гейбриъл видя пред себе си картината, нарисувана от Саманта. Имаше само един проблем: даже с бастуна в ръка той се страхуваше да направи дори една крачка към масата — защото можеше да се спъне в нещо чупливо или да се подпали.
Усетила колебанието му, Саманта го улови внимателно за лакътя.