— Ако позволите, ще ви отведа до стола ви. Позволих си да ви сложа начело на масата, където ви е мястото.
— Това значи ли, че вие ще вечеряте със слугите, където ви е мястото? — попита сърдито той, докато тя го водеше около масата. Саманта погали ръката му.
— Не ставайте глупав. И насън не би ми хрумнало да ви лиша от компанията си.
Следвайки мекия натиск на ръката й, той се настани на стола си. Като чу, че тя зае място вдясно от него, с неудобство скръсти ръце в скута си. Беше забравил какво трябва да прави с тях, когато не се храни. Изведнъж реши, че пръстите му са твърде дълги и несръчни и не пасват на китките.
За негово облекчение влезе прислужникът с първото ястие.
— Печени пуешки гърди с диви гъби — поясни Саманта, докато лакеят слагаше порцията в чинията му.
Сладкият аромат замая сетивата на Гейбриъл, устата му се напълни със слюнка. Когато прислужникът излезе, той протегна ръка към чинията. Саманта се покашля предупредително.
Стреснат, Гейбриъл оттегли ръката си.
— Вилицата е отляво на чинията, милорд. Ножът е вдясно.
Гейбриъл въздъхна и опипа покривката, докато намери приборите. Вилицата легна чужда и тежка в ръката му. При първото набождане изобщо не улучи месото. Среброто се удари със звън в тънкия порцелан и той се разтрепери. След още три опита набоде една гъба, но трябваше да я гони по цялата чиния. Най-после да сложи нещо в уста!
Докато се наслаждаваше на пикантния й вкус, той се осведоми официално:
— Как сте облечена, мис Уикършъм?
— Какво казахте? — пошепна тя. Не беше очаквала такъв въпрос.
— Описахте подробно трапезарията, но забравихте себе си. Откъде мога да знам, че не седите до мен по долна риза и чорапи? — Гейбриъл набоде на вилицата си още една гъба и сведе глава, за да скрие усмивката си след това абсурдно обвинение.
— Мисля, че моята външност няма никакво значение за предстоящата вечеря — отговори ледено Саманта. — Може би трябваше да започнем с повторение на основните правила за учтив разговор.
Гейбриъл неволно си представи как дръпва покривката, слага я на масата и…
Преглътна бързо гъбата и принудително изведе мислите си от тази опасна територия.
— Направете го заради мен, моля ви. Как да разговарям с дама, като не мога да си я представя?
— Е, добре — смекчи се тя. — Тази вечер случайно съм облякла вечерна рокля от черен бомбасин. Яката е доста висока, в стила на кралица Елизабет, а на раменете ми има вълнен шал, за да ме пази от течението.
Гейбриъл потръпна.
— Звучи ми като нещо, което се носи на погребение. Най-вече на собственото. Отдавна ли имате предпочитание към тъмните цветове?
— Не, отскоро — отговори тихо Саманта.
— Какво ще ми кажете за косата си?
— Щом непременно искате да знаете — обясни нетърпеливо тя, — ще ви я опиша. Вдигнала съм я на кок и съм го стегнала в черна мрежичка. Фризурата ми е много практична.
Гейбриъл се опита да си я представи и поклати глава.
— Съжалявам. Така не става.
— Какво казахте?
— Непоносимо е да си ви представя във вдовишки дрехи. Това ми разваля апетита. Добре, че не ми описахте обувките си. Сигурен съм, че те са пореден пример за разумна покупка.
Чу се тихо шумолене, сякаш Саманта бе повдигнала покривката, за да погледне обувките си. Но това беше единствената й реакция.
Гейбриъл поглади избръснатата си брадичка и се облегна назад в стола си.
— Мисля, че носите нещо в стила на скандалната френска мода — от кремав муселин, с висока талия и дълбоко деколте, което подчертава разкоша на женските форми. — Присви очи и продължи по-тихо: — Не носите шал, а стола от най-фин кашмир, мек като ангелски крила. Столата свършва точно над изкусителните трапчинки на лактите ви. Полата е достатъчно къса, за да показва при всяка крачка розовите ви чорапи.
Очакваше тя да прекъсне шокиращото описание с възмутени викове, но Саманта бе хипнотизирана от тихия, леко дрезгав глас и не смееше да отвори уста.
— Носите розови копринени обувки, абсолютно неудобни, но прекрасни за танцуване. Косите ви са вдигнати като коронка и в къдриците са вплетени подходящи по цвят панделки. Само няколко малки кичурчета са нападали покрай страните ви. Имам чувството, че съвсем скоро сте излезли от ваната…
В продължение на един дълъг миг в салона цареше тишина. Когато Саманта най-сетне заговори, гласът й прозвуча задъхано и Гейбриъл се усмихна вътрешно.
— Никой не би ви обвинил в липса на фантазия, милорд. Освен това разбрах, че сте познавач на женското облекло.
Той се направи на смутен.
— Вероятно е следствие от това, че в младостта си хабях много време да го събличам.