Саманта преглътна шумно.
— Мисля, че е по-добре да вечеряме, преди да сте преминали към описание на въображаемото ми бельо.
— Няма да е нужно — отговори той с кадифеномек глас. — Защото не носите такова.
Саманта шумно пое въздух, а тропането на вилицата по порцелана му показа, че тя бе сложила парченце месо в устата си, за да не слуша повече безсрамията му.
Гейбриъл се сети, че е гладен, и зашари с вилицата в чинията си. Успя да набоде парче месо, но тежестта му показа, че е твърде голямо, за да го пъхне в устата си, без да го укорят. Стисна здраво зъби. Как да изяде това месо — все едно да налапа жива пуйка, разперила крила насреща му! Ако не искаше да гладува до утре сутринта, трябваше да потърси ножа вдясно от чинията.
Той опипа покривката, но преди да улови дръжката, острието се заби в палеца му.
— Проклятие! — изсъска той и вдигна порязания пръст до устните си.
— Господи! — извика уплашено Саманта. — Много ли боли? — Столът й изскърца и Гейбриъл разбра, че тя е станала от мястото си.
— Не смейте! — изфуча той и размаха вилицата в нейната посока, сякаш беше кама. — Не искам съжалението ви. Единственото, което искам, е да се навечерям. Ако огладнея още малко, ще изям и вас.
По шумоленето на роклята й разбра, че отново бе седнала.
— Съжалявам, не помислих за това — отговори съкрушено тя. — Ще ми позволите ли да нарежа месото ви?
— Не, благодаря. Нали нямате намерение да ме придружавате до края на живота ми, за да ме обслужвате? Трябва да се науча да го правя сам.
Гейбриъл захвърли вилицата и посегна към чашата с надеждата, че доброто вино ще му помогне да забрави смущението от проявената несръчност. Ала непохватното търсене доведе дотам, че преобърна чашата. Не беше нужно да види, за да разбере какво е станало, защото чу стъписаното охкане на Саманта и си представи как виното се е изляло върху снежнобялата покривка и в скута й.
Скочи, измъчван от срам, глад и див гняв.
— Това е лудост! По-добре да ида да прося на някой ъгъл, вместо да се преструвам, че има надежда да живея като джентълмен! — Удари с юмрук по масата и съдовете затракаха. — Знаете ли, че някога дамите си оспорваха правото коя да седи до мен на масата? Че се надпреварваха да спечелят вниманието ми, сякаш е най-прекрасният десерт? Коя жена би пожелала сега да вечеря в моята компания? Не мога да й дам нищо, което да я зарадва — освен ядно ръмжене и вино в скута! Разбира се, ако още преди вечерята не подпаля по невнимание фризурата й!
Той събра покривката с две ръце и я дръпна с все сила. Всички скъпи съдове, елегантните кристални чаши, целият резултат от дългите усилия на Саманта падна с трясък на пода.
Гейбриъл усети студен полъх в тила си и разбра, че някой бе влязъл в помещението.
— Няма нищо, Бекуит — заяви спокойно Саманта. Очевидно икономът се бе поколебал, защото тя добави с тон, който не търпеше противоречие: — Аз ще се погрижа.
Бекуит и течението изчезнаха и двамата отново останаха сами. Гейбриъл стоеше в края на масата със зачервени бузи, дишайки тежко. Чакаше Саманта да му изкрещи, да му каже, че се е превърнал в чудовище. Искаше да чуе от устата й, че вече никой не може да му помогне, че за него няма надежда. Може би тогава щеше да престане да се бори…
Вместо това тя коленичи пред него и той усети докосването на рамото й до бедрото си.
— Веднага щом събера парчетата — обясни тихо тя между тракането на счупен порцелан и стъкло, — ще наредя да донесат друга чиния.
Неестественото й спокойствие и неспособността му да я извади от равновесие го вбесиха. Той я сграбчи за рамото и я вдигна до гърдите си.
— Когато трябва да защитите онези жалки глупаци, служещи на краля и родината, сте много въодушевена, но никога не защитавате себе си. Нямате ли сърце? — изкрещя гневно той. — Нямате ли чувства?
— О, да, имам чувства — отвърна остро тя. — Усещам всяка стрела, която отправяте срещу мен, страдам от всяка обидна забележка. Ако бях лишена от чувства, нямаше да изхабя цял ден да подготвя тази вечеря. Нямаше да стана на разсъмване, за да попитам готвача кое е любимото ви ядене. Нямаше да пребродя цялата гора, за да избера най-вкусните гъби. И със сигурност нямаше да размишлявам цял следобед какви съдове да красят масата. — Гейбриъл усети треперенето й и неволно я притисна до гърдите си. — Да, аз имам чувства, милорд. Имам и сърце, но няма да ви позволя да го разбиете!
Тя се откъсна от него и той усети как на ръката му капна нещо горещо и мокро. Чу бързо отдалечаващи се стъпки и затръшване на врата.
Със съзнанието, че е останал съвсем сам, Гейбриъл вдигна ръка и вкуси капката. Тя беше солена.
Той падна тежко в стола и скри лице в ръцете си.