— Момичето е право — ти си говедо — изръмжа гневно той. — Имаш спешна нужда от няколко урока по добри маниери на масата.
Мина доста време. Най-сетне Гейбриъл усети нечия топла ръка на рамото си.
— Мога ли да ви помогна с нещо, милорд? — осведоми се Бекуит с несигурен глас, сякаш се подготвяше за рязък отказ.
Господарят му бавно вдигна глава.
— О, да, Бекуит — отговори глухо той и помилва ръката на предания си служител. — Мисля, че можете да ми помогнете.
12
Любима моя Сесили,
Нямам думи да изразя облекчението си от уверението ви, че цените смелостта у мъжа…
Саманта се цупеше.
За съжаление не беше добра в цупенето. Даже като малко момиче рядко прибягваше до това средство, за да наложи волята си. Обикновено бяха необходими само една сладка усмивка или логическо обяснение, за да получи от мама и татко, каквото искаше. Но сега нямаше надежда да получи онова, което искаше. Никаква.
Тя остана цели три дни в спалнята си, като я напускаше само за да се нахрани със слугите в голямата трапезария в сутерена. Винаги носеше книга и когато някой понечеше да я заговори, забиваше нос в страниците. След няколко напразни опита да привлече вниманието й, човекът се отказваше и се отдалечаваше със загрижен поглед и тежки въздишки.
Тя съзнаваше, че се държи детински, но не можеше другояче. Като не изпълняваше задълженията си към Гейбриъл, даваше основание на Бекуит да изпрати писмо до маркиза и да я уволни. Но междувременно й беше станало все едно. Настроението й изобщо не се подобряваше от факта, че той я избягваше също така грижливо, както тя него. Очевидно мисълта да я срещне някъде случайно го плашеше, защото беше наредил да затварят вратите на салона винаги когато търсеше убежище там. Саманта минаваше покрай вратата с високо вдигната глава, решена да не забелязва странното трополене и възбудените викове, които нерядко се чуваха от вътрешността.
Бекуит и мисис Филпот сякаш не забелязваха мъката й. Два пъти ги откри в един ъгъл да стоят съвсем близо един до друг и да разговарят оживено. В момента, когато я видяха, двамата се разделиха със смутеното обяснение, че трябвало незабавно да се погрижат за много важни неща: Бекуит да полира супника, а мисис Филпот да провери дали Мег е колосала покривките за маса. Саманта логично предположи, че двамата се съветват как най-учтиво да й обяснят, че е време да си потърси друго място.
Не стига, че беше изгубила вътрешния си мир, ами и не можеше да спи. През третата нощ след караницата с Гейбриъл лежеше будна и се взираше намръщено в тавана, когато стомахът й изведнъж се разбунтува. Тъй като беше изхабила половината нощ да се мята без сън от едната на другата страна, тя реши да слезе в кухнята и да си потърси нещо за ядене.
Тъкмо когато минаваше покрай салона, до ушите й достигна музика. Стори й се странно, че вратите са затворени толкова късно след полунощ, и притисна ухо към позлатеното дърво.
Господи, какво ставаше тук? Шумът, който бе дочула, наистина беше музика. Или не точно. Някакъв мъж тананикаше, а звънък женски глас го придружаваше.
Преди да е разбрала думите на песента, мъжът започна да брои ритмично:
— Едно, две, три, четири… едно, две, три, четири… Последва трополене. След доста дълга, тайнствена пауза към вратата се запътиха нетърпеливи стъпки.
Саманта хукна като подгонена през фоайето и с мъка успя да се скрие зад огромната статуя на Аполон. Клекна зад нея и точно в този момент вратата на салона се отвори.
От тъмното помещение излезе Бекуит, задъхан, с разрошена коса, сякаш някоя жена го беше милвала по главата. Саманта зяпна смаяно. След него вървеше мисис Филпот, приглаждайки престилката си. Икономката се усмихна и прибра изплъзналата се от кока й къдрица.
— Лека нощ, мистър Бекуит.
— Спете добре, мисис Филпот — отвърна той и направи церемониален поклон.
Двамата се запътиха в различни посоки, а Саманта остана на мястото си с отворена уста. Нямаше да се изненада, ако от салона бяха излезли Елси и Филип, усмихнати, със зачервени лица, но никога не би заподозряла, че скованият иконом и строгата икономка си организират среднощни срещи в салона. Очевидно възрастните служители имаха повече късмет в любовта от нея. Тя въздъхна и тръгна обратно нагоре по стълбата. Апетитът й беше угаснал.
Следващият ден беше безкрайно изнервящ. Следобед Саманта реши, че е време да престане да се сърди. Наметна се с шала и излезе на дълга разходка в парка с надеждата, че силният априлски вятър и гонещите се по небето облаци ще прочистят главата й от мрачните мисли.