Когато се върна, видя на леглото си дълга кутия. Хвърли шала си на стола и се огледа подозрително. Сигурно Бекуит бе наредил да й донесат кутията, за да си събере нещата, преди да я изхвърлят от къщата.
Вдигна предпазливо капака и не повярва на очите си. Кутията ухаеше на санталово дърво, а сложената в нея рокля беше от нежен муселин с цвета на маслен крем. Неспособна да устои на изкушението, Саманта извади роклята от кутията, премери я и приглади гънките.
Отдавна не беше виждала нещо толкова хубаво. Късите буфан-ръкави бяха обточени със светложълта дантела, а под гърдите платът беше набран със сатенена панделка в същия цвят. Четириъгълното деколте беше достатъчно дълбоко, за да разкрие женските прелести, но напълно прилично. Материята беше толкова нежна, че изглеждаше почти прозрачна, затова под роклята можеше да се носи само най-фино бельо.
От раменете до очарователния шлейф, с който завършваше класически драпираната пола, роклята беше съвършена и й беше абсолютно по мярка, сякаш я бе ушила най-добрата модистка. „Мисля, че носите нещо в стила на скандалната френска мода.“ Докато споменът за дрезгавия баритон на Гейбриъл милваше сетивата й, тя откри картичката, изплъзнала се между гънките на роклята.
Без да остави роклята, Саманта се наведе и вдигна картичката. Скованият почерк беше на Бекуит.
Лорд Шефилд моли да му окажете честта да вечеряте с него днес в осем.
Нищо повече.
Картичката се изплъзна от пръстите й. Остави роклята на леглото, изпълнена с мисълта колко ли смешно беше изглеждала върху практичната кафява рокля, която носеше в момента.
Нямаше друг избор, освен да върне подаръка на Гейбриъл и да отхвърли поканата му. Не можеше да се държи като бивша метреса и да се задоволи със скъп подарък. Погледът й се върна към кутията. Господи, там имаше още нещо! Във въодушевлението си от роклята не бе разгърнала хартията.
Бръкна вътре и усети под пръстите си…
„… стола от най-фин кашмир, мека като ангелски криле, която завършва точно над очарователните трапчинки на лактите ви.“
Саманта отдръпна ръката си като опарена. Откъде Гейбриъл можеше да знае за трапчинките, нали беше сляп? Сигурно всички жени имат такива трапчинки, отговори си строго тя. Вероятно той е целувал безброй дами, преди да отиде на война и да загуби зрението си.
Тя грабна капака, решена да затвори кутията на Пандора, преди да се появи още някое неустоимо изкушение.
„Стъпалата ви са обути в чифт розови копринени обувчици, абсолютно фриволни, ужасно неудобни, но много подходящи да танцувате с тях цяла нощ.“
— Не и обувки — пошепна Саманта, не смеейки да погледне в кутията. — Не може да е чак такъв дявол.
Накрая остави капака на леглото и предпазливо отмести столата. От устните й се изтръгна безпомощен стон. Копринените обувчици бяха като зачервени женски бузки, толкова крехки, сякаш бяха направени за фея, а не за жена от плът и кръв.
Саманта сведе поглед към ботушките от груба кожа, които носеше. Сториха й се по-грозни и по-прашни от всякога, след дългата разходка в парка. Тя захапа замислено долната си устна. Какво толкова, ако ги изпробва? Сигурно и без това няма да й станат. Тя въздъхна и се отпусна на килима, за да събуе ботушките си.
Саманта беше свикнала да бърза по стълбите и коридорите, обута в тежките си ботушки, и сега имаше чувството, че се носи във въздуха. Плоските копринени обувчици бяха съвсем леки и тя не ги усещаше. Добре, че бяха вързани с панделки на глезените, иначе щяха да се изплъзнат от краката й. Докато вървеше през фоайето, тя се поглеждаше крадешком във всички огледала, край които минаваше. Не би се изненадала, ако откриеше на раменете си чифт пеперудени крилца, полускрити от елегантната рокля.
С новата рокля се чувстваше не като разумна, строга болногледачка, а като млада девойка със сърце, изпълнено с надежда. В същото време съзнаваше, че тази надежда е много опасна. Докато вървеше към трапезарията, извади от чантичката си грозните очила и упорито ги сложи на носа си.
Макар че никъде не се виждаха слуги, тя не можеше да се отърси от чувството, че я наблюдават — сякаш от всички страни безшумно се отваряха и затваряха врати. Когато мина покрай салона, беше готова да се закълне, че е чула меланхолична въздишка, последвана от кискането на Елси. Обърна се рязко и видя, че вратите са открехнати. Тъмното помещение зад тях изглеждаше пусто.
Саманта застана пред трапезарията точно когато часовникът отброи осмия удар. Тежките махагонови врати бяха затворени и тя се поколеба. Кой знае какво я очакваше вътре. Преди три дни Гейбриъл сигурно се беше чувствал като просяк, докато чакаше тя да го повика.