Ужасена, Саманта издърпа ръката си. Бузите й пламтяха кървавочервени.
— Когато ме поканихте на вечеря, милорд, не ми беше ясно, че аз ще съм основното ястие.
— Това не е истина, мис Уикършъм. Вие сте вкусният десерт.
— Казвате го, за да подиграете характера ми, нали? — не се удържа да попита тя.
Гейбриъл избухна в смях. Това беше изключително рядко събитие и тя трябваше да го види. Смъкна импровизираната превръзка от очите си и се огледа замаяно. Гейбриъл седеше спокойно на своя стол. Боже, колко красиви бяха бръчиците от смях покрай очите му!
През остатъка от вечерта той беше идеалният сътрапезник и й позволи да усети цялото очарование, с което някога беше събирал около себе си тълпи от жени. След като си хапнаха от прочутия крем на Етиен — с лъжички, не с пръсти, — той се надигна и й предложи ръката си.
Саманта избърса устните си със салфетката и с болка осъзна, че беше готова да отиде с него до края на света.
— Мисля, че е много късно, милорд. Време е да се оттегля.
— Не си отивайте. Искам да ви покажа още нещо.
Неспособна да отхвърли молбата му, Саманта стана и сложи ръка върху неговата. В сърцето й покълна подозрение. Използвайки бастуна си, Гейбриъл я изведе от салона и двамата тръгнаха по дълъг коридор, докато спряха пред позлатена двойна врата, която Саманта виждаше за първи път.
Той намери опипом месинговата брава и отвори двете крила.
— Господи! — пошепна изумено Саманта, като видя пред себе си картината от сънищата си.
Намираха се в балната зала, която тя бе открила при първата си обиколка на къщата. Но вместо да тъне в мрак, сега тя сияеше в цялото си великолепие. Полилеите бяха излъскани до блясък и в тях горяха десетки свещи. Глазираните венециански плочки сияеха ослепително сини. Редицата френски прозорци бяха широко отворени и разкриваха огряната от луната градина.
Гейбриъл остави бастуна си до стената. Тук не му беше нужен. Нямаше мебели, в които да се спъне, нито крехки порцеланови фигури, които да счупи.
— Ще позволите ли да ви помоля за този танц, уважаема госпожице? — попита учтиво той и й предложи ръката си.
— Упражнявали сте се, нали? — попита обвинително Саманта. Изведнъж си бе спомнила тайнствената музика и трополенето, които бе чула миналата нощ. — А пък аз си помислих, че мисис Филпот и мистър Бекуит са си уговорили среднощна среща в салона.
Гейбриъл избухна в смях и я изведе в средата на осветената зала.
— Съмнявам се, че съм им оставил достатъчно сили за среднощна среща. Не мога да преброя колко пъти си блъскахме главите с Бекуит. Мисис Филпот ме убеди да танцувам по чорапи, за да щадя бедните й стъпала. След време трябваше да признаем, че съм жалък танцьор на менуета и народни танци.
— Защото не усещате партньорката си — промърмори Саманта, припомнила си думите му отпреди малко.
— Точно така. Като не я усещам, не мога да я намеря. И това е причината, поради която започнах да танцувам валс с Бекуит. — Гейбриъл въздъхна театрално. — Позорно е, че мисис Филпот не може да танцува валс.
— Валс ли? — пошепна Саманта, неспособна да скрие ужаса си. — Но, милорд, лично архиепископът го заклейми като връх на безсрамието.
Гейбриъл отново се засмя.
— Само си представете какво щеше да каже, ако ме видеше да танцувам с иконома си.
— Даже Уелският принц каза, че е крайно неприлично мъжът да притиска непозната жена до гърдите си. Такава близост между партньори в танца може да доведе само до неприлично поведение.
— О, така ли? — промърмори Гейбриъл, повече възхитен, отколкото отблъснат. Сключи пръсти около китката й и я привлече към себе си.
Саманта дишаше тежко, сякаш вече се въртеше из залата.
— Този модерен танц може да е приет в Париж или Виена, милорд, но е забранен в лондонските бални зали.
— Тук не сме в Лондон — промърмори Гейбриъл и я прегърна.
После кимна към музикантите, които чакаха в галерията. Когато засвири невидимо чембало, той сложи ръка на гърба й и се задвижи в такт с нежните тонове на „Барбара Алън“. Меланхоличната балада за пропуснат шанс и изгубена любов беше една от любимите песни на Саманта. Никога преди това не я беше чувала като валс, но се оказа, че подхожда перфектно на плъзгащия се три-четвърти такт на танца.
Когато тялото му се завъртя в неустоимия ритъм на валса, Гейбриъл възвърна вродената си грация. Затвори очи и сетивата му се изпълниха със сладостни спомени: възбудата да притиска топло женско тяло до своето, шумоленето на копринените поли, доверието, с което тя се остави в ръцете му. За първи път от Трафалгар насам нямаше причини да се оплаква от загубата на зрението си. Докато водеше със сигурна ръка партньорката си, отново се чувстваше цял и съвършен.