От гърдите му се изтръгна тържествуващ смях. Завъртя вихрено Саманта и двамата се понесоха из залата.
Когато отзвучаха последните тонове на „Барбара Алън“, двамата избухнаха в луд смях. Невидимите музиканти засвириха „Ела и живей с мен“, добре позната песен, която обаче не беше в ритъма на валса, и двамата спряха. Гейбриъл я задържа в ръцете си. Все още не беше готов да се отдели от тялото й.
— Ако се опитвате да ме впечатлите с изискаността си, ще се провалите с гръм и трясък — проговори предупредително тя.
— Мисля, че под изисканите маниери и тънката коприна в сърцата си оставаме варвари. — Той вдигна ръката й към устните си и целуна меката длан. Устните му останаха върху топлата кожа по-дълго, отколкото изискваше приличието. — Дори вие, скъпа мис Уикършъм.
Треперенето в тихия й глас бе ясно доловимо.
— Ако бях цинична, милорд, щях да ви заподозра, че сте изградили този сценарий не като извинение, а като изкушение.
— Вие какво предпочитате? — Неспособен да устои на изкушението, Гейбриъл сведе глава и потърси отговора от устните й.
Саманта затвори очи, сякаш по този начин можеше да отрече съучастието в ставащото. Ала не беше в състояние да потисне сладостната тръпка, която я прониза, когато устните на Гейбриъл се плъзнаха по нейните в плаха милувка. Това не беше целувката, която бяха разменили в библиотеката. Онова беше страстно нахлуване в сетивата й, а това беше целувка на любовник — бавно и сладко предусещане на удоволствията, намек за страстта, която можеше да последва. Тази целувка беше много по-изкусителна и опасна за самотното й сърце.
Устните му се плъзнаха по нейните и ги убедиха да се отворят, да позволят проникването на езика му. Като почувства кадифената му горещина в устата си, Саманта усети как се разтапя. Сгуши се в него и последните искри от съпротивата й угаснаха. Внезапно се почувства като бедна просякиня пред празнично осветена къща. Това тук беше празник за сетивата й, потискан с години. Страстно, с цялата сила на съществото си пожела да го погълне, да утоли насъбралото се в нея желание с горещината на целувката му.
Когато езикът й се включи в прастария танц и се наслади на вкуса му, той простена дълбоко в гърлото й. Не беше нужно да вижда, когато ръката му се мушна в деколтето й и намери меката гръд под копринения корсаж. Палецът му закръжи около възбуденото зърно, потърка го и то се втвърди в очакване. Саманта простена до устата му, надвита от копнеж — забранен и опасен.
Засрамена от безпомощния стон и не знаейки накъде щяха да продължат пръстите му, тя се отдели от него. Той въздъхна и опря чело в нейното.
— Вие не бяхте съвсем искрена с мен, нали, мис Уикършъм?
— Защо казвате това?
Предполагайки, че ужасът в гласа й се дължи на интимностите, които си бе позволил, той опря уста в ухото й и пошепна:
— Защото — за мое голямо неудоволствие — носите бельо.
В този момент песента свърши и внезапната тишина им напомни, че горе в галерията има зрители.
— Да изсвиря ли още една песен, милорд? — Ведрият, безгрижен глас на Бекуит стигна до тях през позлатения парапет и ги увери, че икономът не е проследил представлението на танцовата площадка.
Саманта намери сили да се изтръгне от обятията на Гейбриъл и извика към галерията:
— Не, благодаря, Бекуит. Лорд Шефилд има нужда от спокойствие. Утре точно в два ще продължим уроците. — Тя се обърна към Гейбриъл и проговори със студена учтивост — Благодаря за вечерята, милорд.
Развеселен от връщането й към ролята на строга болногледачка, Гейбриъл направи церемониален поклон.
— Аз също ви благодаря, мис Уикършъм… за танца.
Свел глава, той се вслуша в бягащите й стъпки и не за първи път се запита какви ли още тайни криеше неговата болногледачка.
Бекуит се върна в общата стая на персонала и намери там мисис Филпот, седнала пред огъня с чаша чай в ръце.
— Е, как мина вечерта? — попита веднага тя.
— Бих казал, че успехът беше зашеметяващ. Точно от това имаха нужда, и двамата. За съжаление не сме били достатъчно дискретни — миналата нощ мис Уикършъм ни е чула в салона. — Той се ухили и обясни: — Каза, че си помислила, че двамата сме си уговорили среднощна среща.
— Ама че работа. — Мисис Филпот вдигна чашата до устата си, за да скрие усмивката си.