Бекуит поклати глава.
— Кой би повярвал, че един оплешивяващ иконом и една строга вдовица се прегръщат в тъмното като болни от любов хлапаци?
— Да, кой би повярвал? — повтори тихо мисис Филпот и започна да вади фуркетите от сложната си фризура.
Когато копринените черни къдрици нападаха по раменете й, Бекуит зарови пръсти в тях и въздъхна доволно.
— Винаги съм обичал косата ти, нали знаеш.
Тя улови ръката му и я притисна към бузата си.
— А аз винаги съм обичала теб. Или поне от мига, когато събра смелост да наречеш самотната млада вдовица „Лавиния“ и изостави официалното „мисис Филпот“.
— Можеш ли да си представиш, че оттогава минаха почти двайсет години?
— Имам чувството, че беше едва вчера. А кои песни им изсвири?
— „Барбара Алън“ и „Ела, живей с мен“. Тя е любимата ти песен, нали.
— „Ела, живей с мен и ми позволи да те обичам“ — процитира тя безсмъртното любовно послание на Марлоу.
— „И небето ще ни дари с безкрайна наслада“ — завърши той и я изправи на крака.
Тя му се усмихна и очите й светнаха като на младо момиче.
— Как мислиш, господарят ще ни уволни ли, ако разбере?
Бекуит поклати глава и се наведе да я целуне.
— Като съдя по онова, което видях тази нощ, смятам, че ще ни завиди.
14
Любима моя Сесили,
Как можа да си помислиш, че семейството ми ще гледа на теб като на нискостояща? Ти си за мен луната и звездите. Аз съм само пясъкът под крехките ти стъпала…
На следващия ден, точно в два следобед, Саманта прекоси фоайето, обута отново в старите си полуботушки, и изражението й беше толкова решително, че другите слуги побързаха да се махнат от пътя й. Косата й отново беше стегната в обичайния строг кок на тила, устните й бяха стиснати, сякаш беше изяла цял лимон, вместо да се парфюмира с аромата му. Грозната кройка на тъмносивата й дневна рокля скриваше убедително всеки намек за стройни глезени или женски форми.
Докато чакаше Гейбриъл, тя ходеше напред-назад из салона и старомодните й фусти шумоляха, сякаш са били киснати в нишесте. Съзнанието, че всичките й усилия да изглежда непристъпна бяха безсмислени, след като Гейбриъл не можеше да я види, разваляше настроението й. Можеше да го чака тук само по долна риза и чорапи и той пак нямаше да разбере. Тя размаха ръце, за да прогони замайващата серия от картини, които рисуваше развинтеното й въображение.
В три и половина „ученикът“ й най-сетне влезе в салона, размахвайки бастуна пред себе си. Сам го следваше по петите, захапал ужасно смачкан ботуш.
Нетърпеливо потропвайки с токче по пода, Саманта се взираше в часовника на перваза на камината.
— Предполагам, че нямате представа колко сте закъснели.
— Ни най-малка. Знаете, че не мога да видя часовника — напомни й спокойно той.
— О! — пошепна тя, за момент извадена от равновесие. — Е, добре, тогава да започваме. — Тъй като не смееше да го докосне, тя го хвана за ръкава на ризата и го дръпна към входа на импровизирания лабиринт. Гейбриъл простена театрално.
— О, не пак тези мебели! Минавал съм покрай тях поне сто пъти.
— И ще минете още най-малко сто, докато придвижването с бастун ви стане втора природа.
— Предпочитам да се упражнявам в танцуване — заяви той и коприненомеките нотки в гласа му бяха недвусмислено изкушение.
— Защо да упражнявате нещо, което владеете до съвършенство? — отвърна Саманта и го бутна доста грубичко към дивана.
Мърморейки нещо за Минотавъра, Гейбриъл стигна до края на лабиринта, но когато размаха бастуна си, намери само въздух. Смръщи чело и попита:
— Къде, по дяволите, е Дейвънпорт? Готов съм да се закълна, че преди няколко дни беше тук.
Вместо отговор Саманта излезе пред него и отвори широко стигащите до пода френски прозорци, за да може той да излезе на терасата. Сам излая въодушевено, пусна ботуша и изскочи в градината, за да преследва въображаеми зайци. В стаята повя мек бриз, ухаещ на люляк.
— След като се справихте задоволително с приемния салон и с балната зала — обясни Саманта, — сметнах, че е време да излезем на малка разходка в парка. Днешният следобед ми се струва подходящ.
— Не, благодаря — отговори безизразно Гейбриъл.
— И защо не? — попита изненадано Саманта. — Само преди минута казахте, че в салона ви е скучно. Мислех, че ще се радвате да изпробвате нещо ново и да подишате чист въздух.
— В къщата имам предостатъчно чист въздух — отговори все така глухо Гейбриъл.
Саманта го огледа недоверчиво. Пръстите му стискаха с все сила дръжката на бастуна, сякаш беше спасителна котва. Лицето му беше вкаменено, левият ъгъл на устата висеше безжизнено. Непринуденият чар от миналата нощ бе изчезнал, за да отстъпи място на мрачна маска.